|
dido_14
МОМЧЕ на 18г. регистриран на 17.11.2007г.
последен вход: 17.11.2008 08:13ч. |
офлайн |
Описание:
Беше oколо 16.00. Слънцето се отправяше уверено на запад, а догарящите му лъчи огряваха северната трибуна на нац. Стадион „Васил Левски". Вятърът подухваше едва - едва, колкото да развее 10 - те хиляди фолия до всяка седалка и да раздуха някои от тях. Знамето „Една любов, една борба, един отбор" с впечатляващите размери 20 на 30 метра стоеше навито под таблото на митичния армейски пристан, факлите бяха на входа, глъчката по пистата постепенно утихваше... Всички напираха да излязат, да пийнат бира, две или повече преди началото на дербито, а аз си стоях под таблото, гледайки тъпо и разсеяно по посока на залеза. Стоях сам, мълчалив, зареян, с очистени мисли, леки гърди и страхотен гъдел около слънчевия сплит. Не говорех с никого, беше една средностатистическа събота за целия свят, но по дяволите всичко това, аз си бях в моя сектор и нищо друго не ме интересуваше - нито проблемите в училище, нито недоразуменията със семейството, нито бъдещето, нито нищо..., защото бях там, където няма значение какъв съм, с кого дружа, колко съм умен, красив (или никак), дали съм старателен или немарлив, уверен или непохватен, оправдаващ очакванията или не...За пръв път от много време насам не ми дремеше дори как ще завърши, така нареченото дерби, по простата причина, че отидох да подаря жарта си на своя клуб, на него, който никога нямаше да я отритне или заплюе, без да искам нищо в замяна... Исках да крещя, да рева кански и да пея до несвяст, докато дробовете ми останат напълно празни, а сърцето изгори в червено, да бъда равен с още 10 000, равен с крайните, с бръснатите, с учителите, бизнесмените, бачкаторите, наркоманите, пияндетата, хулиганите, лекарите, шофьорите, студентите, учениците, стриптизьорката Мара, с Емо, със Спартак, с USF, с Гордите, с Торсидата, с Дучето, Луканката, Иво Главата и кой ли още не... Защото всички бяхме там и щяхме да пеем, забравили разногласията, различията в социалния статус, умствен капацитет и успех в живота.
Това и стана, само че имаше нещо друго, което никой не беше и подозирал дори. В тази пиянска вечер се случи това, обединяващото, вдъхновяващото, хвърлящото в неконтролируем екстаз всеки, за когото ЦСКА е много повече от футболна формация... Онова, невиждано от около 2 години.
На пръв поглед направихме обичайното - надвикахме подуенската репродукция на публика, застанахме зад отбора си и наложихме своето на трибуните. Това е външната страна, която би видял злобният и неразбиращ интелектуалец, според когото ние сме измет от профани, нямащи нищо общо с цивилизацията. Е, драги, бъркате! Сектор Г в тази събота даде урок на целия свят как се обича - безрезервно, безуслвно, извън телата, сърцата, гравитацията, правилата, познанието и всичко, за което сте чели в библиотеката, съставляваща 80% от стаята ви. Това го няма там, защото го можем само ние - безполезните, ненужните деграданти, катрана в "прекрасната" родна картинка, можем го само ние - вулгарните, цинични типове с червени шалове, които не разбират от квантова физика, изтънчени маниери и поведение сред „high life" - а. Няма и как да е иначе, талантът ни е да обичаме по армейски, както хладните ви умове никога не биха позволили..., безвъзмездно, защото това си е нашият клуб и упование. Отидохме, пак ще отидем и заради убеджението, че да си по гръб е позор, да си толерантен към врага е мухъл, да обичаш с резерви е низост, дребнавост и лихварщина. Благодаря на всички, които бяха на „Васил Левски" в събота и накараха играчите да излязат от съблекалнята, въпреки че на шибаното табло резултатът беше равен! Вие сте армейци! |
|
0 потребители са зяпали този профил за последните 24часа
|
