КНИГИ НА ЕЛЕНА ВАЙТ ( ЕЛЪН УАЙТ )

Добавил:
allvin
преди 8 год. 11 мес.
Чувал съм мъдри хора да казват,че на този свят имало две книги,които всеки човек трябва да чете през живота си-едната е Библията,а другата е Природата.И на двете истинският Автор е Бог.Тук ще се публикуват откъси от книгите на Елена Вайт,които са най-добрите коментарии върху Библията според мен от всички останали,които ми се е случвало да чета.

Християнинът-националист като човек,стремящ се да върви по пътя на съвършенството трябва да се стреми да бъде ето такъв:
1.Уважение и спазване на 10-те закона на Бога,за да те уважава и Богът.
2.Здрав физически и устойчив психически като цар Леонид и неговите 300 спартанци от филма ,,300".
3.Умен и смел като споменатия по-горе цар Леонид и неговите 300 спартанци,защото той(цар Леонид)избра тесния проход на Термопилите,където огромното числено превъзходство на персите нямаше повече никакво значение;и нито той,нито някой от неговите 300 спартанци се уплаши,когато върху тях връхлетяха хилядократно повече персийски войници.
4.Вяра и дела като апостолите на Исус,защото тя ще помогне на всеки човек при изграждането на характер,хармоничен със характера на Бога - Съборното послание на Яков 2:17 - ,,Така и вярата,ако няма дела,сама по себе си е мъртва".Само човек с такъв правилно изграден характер ще успее да оцелее и да премине през жестоките житейски бури,а после и през портите на Рая в Новата Цивилизация и да живее щастливо в необятната Вселена според коментариите в книгите на Елена Вайт:http://www.amigosbg.com/forum/viewforum.php?f=54
За да напишете коментар към тази дискусия трябва да сте член на групата!
Присъедини се към тази група
подреди по: новите отгоре | старите отгоре
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 10 мес.
Заглавие: 3. Истината – отхвърлена - Великата борба - Елена Вайт - (Елън Уайт)

3. Истината – отхвърлена

Във второто си послание към солунците апостол Павел предсказва голямото
отстъпничество, което ще настане след установяването на папската власт.
Той заявява, че Христовият ден няма да дойде, “докато първо не дойде
отстъплението и не се яви човекът на греха, синът на погибелта, който
така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на
когото се отдава поклонение, щото той седи както Бог в Божия храм и
представя себе си за Бог” (2Сол. 2:3-4). А по-нататък апостолът
предупреждава братята си, че “тайната на беззаконието действа вече”
(2Сол. 2:7 - Ц.П.). Още в онова време Павел видя вмъкващите се в
църквата заблуди, които щяха да подготвят пътя за развитието на
папството. Малко по малко, отначало мълком, а след това и по-открито, с
нарастваща сила и печелейки контрол над умовете на хората, “тайната на
беззаконието” напредваше в своето измамно и богохулно дело. Почти
незабелязано обичаите на езичеството намериха място в християнската
църква. Духът на компромис и съобразяване бе задържан за известно време
от жестоките преследвания на езичеството срещу църквата. Но когато
тормозът престана и християнството навлезе в царските дворове и палати,
църквата замени скромната простота на Христос и апостолите с
великолепието и надменността на езическите свещеници и владетели;
замени изискванията на Божия закон с човешки теории и традиции.
Външното обръщане на Константин към християнската вяра в началото на IV
в. предизвика голяма радост. Светският начин на живот, прикрит с
измамна праведност навлезе в църквата. Сега вече делото на покварата
започна бързо да се развива. Макар да изглеждаше, че езичеството е
победено и изчезнало, то се оказа всъщност победителят. Духът му
завладя църквата. Ученията, церемониите и суеверията му бяха въведени
във вярата и богослужението на изповядващите се за последователи на
Христос.
В резултат от компромиса в свързалото се с езичеството християнство се
разви “човекът на греха”, предсказан в пророчеството като
противопоставящ се на Бога и възвишаващ се над Него. Тази гигантска
система на фалшива религия е един шедьовър на силата на Сатана,
паметник на неговите усилия да се настани на трона, за да управлява
цялата земя според волята си.
Той се опита веднъж да направи компромис с Христос. В пустинята на
изкушението дойде при Божия Син и като Му показа царствата на света и
тяхната слава, предложи да даде всичко в ръцете Му, само да признае
върховенството на Княза на тъмнината. Христос смъмри наглия изкусител и
го принуди да се оттегли. Но Сатана се радва на успех, когато същите
изкушения представя на човека. За да си осигури светски изгоди и
почести, църквата бе подведена да търси благоволение и подкрепа от
великите мъже на земята. Но като отхвърли по този начин Христос, тя бе
изкушена да отдаде вярност на представителя на Сатана - римския епископ.
Една от главните доктрини на римокатоличеството е, че папата е видимият
глава на всесветската църква на Христос, облечен с върховна власт над
епископи и пастори от всички части на света. Нещо повече, на папата са
били давани титли, принадлежащи само на Божеството. Бил е именуван
“Господ Бог папата” (виж Приложението) и е обявяван за непогрешим. Той
претендира за почитта на всички хора. Сатана все още предявява
изискванията си от пустинята на изкушението, но сега върши това чрез
църквата в Рим и много хора са готови да му се поклонят.
Но тези, които се боят от Бога и Го почитат, посрещат дръзкото и
богохулно присвояване на чужди права, както Христос посрещна
настояванията на коварния враг: “На Господа моя Бог да се кланяш и само
Нему да служиш” (Лука 4:8). Бог никога не е правил в Словото Си и най-
малкия намек, че е определил някой човек да бъде глава на църквата.
Учението за папското върховенство е съвсем противоположно на ученията в
Писанието. Папата няма никаква власт над Христовата църква, освен ако
си я присвои.
Римокатолиците винаги са обвинявали протестантите в еретизъм и
съзнателно отделяне от истинската църква. Но обвиненията подхождат по-
скоро на тях самите. Те смъкнаха знамето на Христос и се отклониха от
“вярата, която еднаж завинаги бе предадена на светиите” (Юда 3).
Сатана добре знаеше, че Свещените писания биха дали на хората
възможност да схванат неговите измами и да се противопоставят на
властта му. Точно чрез Словото Спасителят на света отблъсна
сатанинските атаки. При всяко нападение Христос поставяше щита на
вечната истина с думите: “Писано е!” На всяко предложение на противника
Той противопоставяше мъдростта и силата на Словото. За да може да
владее над хората и да наложи авторитета на папския похитител, Сатана
трябваше да ги държи в невежество по отношение на Писанието. Библията
би възвеличила Бога и би поставила ограничените смъртни хора на
истинското им място. Затова нейните свети истини трябваше да бъдат
скривани и задушавани. Ето каква логика възприе римската църква. В
продължение на стотици години не бе разрешено разпространяването на
Библията. На хората бе забранено да я четат или да я имат в къщите си.
А на безчестни свещеници и прелати бе предоставено да тълкуват нейните
учения, за да подкрепят твърденията си. Така папата трябваше да стане
почти всеобщо признат заместник на Бога на земята, с власт над всяка
църква и държава.
След като отстрани средството за откриване на заблудата, Сатана
действаше вече според волята си. Пророчеството бе обявило, че папството
ще “замисли да промени времена и закони” (Даниил 7:25) и не се забави в
този си опит. На повярвалите в Христос езичници бе даден заместител на
идолите за поклонение. Така се поощри външното приемане на
християнството и постепенно в неговото богослужение бе въведено
обожаването на образи и мощи. Най-накрая указът на един вселенски събор
(виж Приложението) утвърди цяла система на идолопоклонство. За да
довърши светотатственото си деяние, Рим се зае да заличи от Божия закон
втората заповед, забраняваща почитането на образи, и да раздели
десетата заповед на две, за да запази общия брой - десет.
Духът на отстъпки откри пред езичеството пътя за по-нататъшното
незачитане на небесния авторитет. Сатана, служейки си с непосветени
църковни водачи, посегна и на четвъртата заповед. Опита се да отстрани
древната събота - денят, който Бог бе благословил и осветил (Бит. 2:2-
3), и на нейно място да възвеличи спазвания от езичниците празник -
“почетния ден на слънцето”. Отначало промяната ставаше прикрито. В
първите столетия истинската събота се пазеше от всички християни. Те се
застъпваха за честта на Бога, вярваха, че Неговият закон е непроменим и
старателно пазеха светостта на предписанията Му. Но за да постигне
целта си, Сатана работеше много хитро и деликатно чрез своите оръдия.
За привличане вниманието на хората неделята бе обявена за празник в
чест на Христовото възкресение. В неделя се провеждаха религиозни
служби, но тя се възприемаше като ден за развлечение, докато съботата
все още се почиташе свято.
За да приготви пътя за работата, която имаше намерение да извърши,
Сатана бе внушил на евреите още преди идването на Христос да поставят
за съботата най-строги изисквания, обременяващи почитането й. Сега,
подпомогнат от фалшивата светлина, в която я бе представил, той хвърли
презрение върху нея като еврейска наредба. Докато християните общо
взето продължаваха да пазят неделята като празник за веселие, Сатана ги
подведе да покажат омразата си към всичко еврейско, да направят
съботата ден на пост, ден на тъга и печал.
В началото на четвъртото столетие император Константин издаде декрет, с
който обявяваше неделята за официален празник на Римската империя (виж
Приложението). Денят на слънцето се почиташе от неговите езически
поданици и се спазваше от християните; с подобна политика императорът
искаше да съедини противоречивите интереси на езичество и християнство.
Затова той бе подтикнат от епископите на църквата, които, вдъхновени от
амбиция и жажда за власт, осъзнаха, че ако християни и езичници почитат
един и същ ден, това би насърчило езичниците във формалното приемане на
християнството, което би увеличило силата и славата на църквата.
Мнозина богобоязливи християни бяха постепенно подведени да зачитат
неделята като ден, притежаващ до известна степен святост, но въпреки
това те приемаха за свята на Господа истинската събота и я съблюдаваха,
послушни на четвъртата заповед.
Големият измамник не беше завършил делото си. Той бе решил да събере
християнския свят под знамето си и да упражнява сила чрез своя
заместник - гордия понтифекс, претендиращ, че е представител на
Христос. Чрез полупокаяни езичници, амбициозни прелати и обичащи света
църковници, Сатана изпълни намерението си. От време на време се
провеждаха големи събори, където се стичаха духовници от целия свят.
При почти всеки събор значението на установената от Господа събота се
понижаваше малко по малко, а се възвишаваше неделята. Така езическият
празник започна да се почита като Божествено постановление, докато
библейската събота бе обявена за останала от евреите, а пазителите й -
за проклети.
Големият отстъпник успя да се издигне “над всеки, който се нарича Бог
или на когото се отдава поклонение” (2Сол. 2:4). Той бе дръзнал да
промени единст-вената заповед от Божествения закон, която посочва на
цялото човечеството истинския и жив Бог. В четвъртата заповед Господ е
разкрит като Създател на небето и на земята и така е разграничен от
всички фалшиви богове. За възпоменание на сътворението седмият ден бе
осветен като ден за почивка на човека. Бе отреден да напомня на хората,
че Бог е източник на живот и обект на почитание и молитва. Сатана се
стреми да отклони хората от тяхната вярност към Бога и от покорство на
закона Му, затова насочва усилията си най-вече срещу заповедта,
посочваща Бога като Творец.
Днес протестантите твърдят, че възкресението на Христос в неделя е
осветило деня за християнска събота. Но в Писанията липсват
доказателства за това. Нито Христос, нито апостолите Му са отдавали
такава почит на този ден. Пазенето на неделята като християнска наредба
води началото си от онази “тайна на беззаконието”, започнало да се
развива още в дните на Павел. Къде и кога Бог е осиновил това дете на
папството? Какво валидно основание може да се даде за една промяна,
която Писанието не потвърждава?
В шестото столетие папството бе започнало сериозно да се утвърждава.
Престолът на неговата мощ бе поставен в императорския град, а епископът
в Рим бе провъзгласен за глава на цялата църква. Езичеството отстъпи
място на папството. Змеят бе дал на звяра “силата си, престола си и
голяма власт” (Откр. 13:2; виж Приложението). И тогава започнаха 1260-
те години на папско потисничество, предсказани в пророчествата на
Даниил и в Откровението на Йоан (Даниил 7:25; Откр. 13:5-7).
Християните бяха принудени да избират: или да пожертват честността си и
да приемат папските церемонии и богослужения, или да погубят живота си
в тъмници, да бъдат избити чрез машини за изтезания, клади или чрез
брадвата на палача. Сега се изпълниха думите на Исус: “И ще бъдете
предадени и даже от родители и братя, от роднини и приятели; и ще
умъртвят някои от вас. И ще бъдете мразени от всички поради Моето име”
(Лука 21:16-17). Тормозът над верните избухна с още по-голяма ярост
откогато и да било преди и светът се превърна в обширно бойно поле. В
продължение на стотици години Христовата църква намираше спасение в
уединение и мрак. Така казва пророкът: “Жената побягна в пустинята,
гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста
и шестдесет дни” (Откр. 12:6).
Въздигането на римската църква отбелязва началото на Тъмните векове.
Колкото повече се увеличаваше мощта й, толкова повече се сгъстяваше
мракът. Вярата беше пренесена от Христос - истинската основа, върху
папата в Рим. Вместо да се уповават на Божия Син за прощение на
греховете и за вечно спасение, хората се доверяваха на папата, на
свещениците и прелатите, на които Бог бе дал власт. Бяха поучавани, че
папата бил техният земен ходатай, че никой не може да се приближи до
Бога, освен чрез папата; и още, че той вместо Бога бил техен защитник.
Затова трябвало безусловно да му се подчиняват. Само едно отклонение от
изискванията му беше достатъчна причина за най-жестоко наказание на
телата и душите на нарушителите. Така умовете на хората биваха
отклонявани от Бога и насочвани към грешащи, заблуждаващи се и жестоки
хора, дори нещо повече - към самия Княз на тъмнината, упражняващ
властта си чрез тях. Грехът бе прикрит под маската на светостта. Когато
Писанията се потъпкват и човек започва да мисли за себе си като за най-
върховно същество, тогава трябва да очакваме само измама, лъжа,
притворство и покваряващо нечестие. С издигането на човешки закони и
традиции се откри покварата, която винаги следва като резултат от
пренебрегването на Божия закон.
Това бяха опасни дни за Христовата църква. Верните знаменосци бяха в
действителност малко. Макар че истината не бе оставена без свидетели,
понякога изглеждаше, че заблудата и суеверието ще надделеят напълно, а
истинската религия ще изчезне от земята. Евангелието бе почти изгубено
от погледа, формите на религия бяха умножени, а хората - обременени със
строги изисквания.
Бяха поучавани не само да признават папата като свой ходатай, но и да
разчитат на собствени деяния, за да изкупят греха си. Дълги
поклоннически пътешествия, дела на покаяние, поклонение пред мощи,
изграждане на църкви, храмове и олтари, плащане на големи суми за
църквата и много други подобни дейности се предписваха, за да се укроти
Божият гняв или да се осигури Неговото благоволение. Като че Бог бе
човек, който се разгневява от дреболии и се успокоява с дарове или с
дела на покаяние!
Въпреки че порокът преобладаваше даже сред водителите на римската
църква, влиянието й растеше постоянно. Около края на осми век папите си
присвоиха същата духовна власт, която епископите в Рим са имали през
първите векове. За да затвърдят своето домогване, те трябваше да
използват някои средства, придаващи авторитет на властта им; и това
също бе внушено с готовност от бащата на лъжата. Древни ръкописи се
подправят от калугери. Открити бяха декрети на събори, за които не бе и
чувано дотогава, но те потвърждаваха всесветското върховенство на
папата още от най-ранни времена. Отхвърлилата истината църква лакомо
възприе измамите (виж Приложението).
Малкото верни, които градяха на истинската основа (1Кор. 3:10-11), бяха
обърквани и затруднявани, защото сметта на фалшивото учение спъваше
делото. Подобно на строителите на ерусалимската стена през дните на
Неемия някои бяха готови да кажат: “Силата на бременосците вече
отслабна, а пръстта е много; ние не можем да градим стената” (Неемия
4:10). Изтощени от постоянната борба срещу преследването, измамата,
нечестието и всяко друго препятствие, което Сатана можеше да измисли,
за да спре напредъка им, някои верни строители се разколебаха и заради
спокойствието и сигурността на имуществото и живота си се отдръпнаха от
истинската основа. Други, неустрашими пред съпротивата на враговете,
смело обявяваха: “Не се бойте от тях; помнете великия и страшен
Господ...” (Неемия 4:14), и продължаваха делото, всеки препасан с меч
(Еф. 6:17).
Същият дух на омраза и съпротива срещу истината е вдъхновявал Божиите
врагове във всеки век и същата бдителност и вярност са се изисквали от
Неговите служители. Думите на Христос към първите апостоли са приложими
и за последователите му в последното време: “А каквото казвам на вас,
на всички го казвам: Бдете!” (Марко 13:37).
Мракът се сгъстяваше все повече. Поклонението пред образи стана нещо
обикновено. Пред икони се палеха свещи и се произнасяха молитви. Най-
абсурдни суеверни обичаи вземаха надмощие. Умовете на хората бяха така
завладени от суеверие и предразсъдъци, че разумът сякаш бе загубил
силата си. Щом самите свещеници и епископи обичаха удоволствията, бяха
похотливи и покварени, надяващият се на тяхното ръководство народ
можеше ли да очаква друго, освен да затъне дълбоко в невежество и
пороци.
Поредна стъпка на папско възвеличаване бе направена в единадесетото
столетие, когато папа Григорий VII обяви съвършенството на
римокатолическата църква. Между твърденията, които той излагаше, имаше
и едно, обявяващо че според Писанията църквата никога не е бъркала,
нито някога ще сбърка. Но Писанията не даваха доказателства за това.
Гордият понтифекс претендираше също, че има властта да сваля царе, и
обявяваше, че никой не може да отмени произнесена от него присъда, нещо
повече, той е в правото си да отменя решенията на другите (виж
Приложението).
Поразителна илюстрация за тираничния характер на този защитник на
непогрешимостта бе постъпката му с германския император Хенрих IV.
Понеже дръзнал да не зачете папския авторитет, монархът бе отлъчен от
църквата и детрониран. Ужасен от дезертьорството и заплахите на
принцовете си, окуражени от папския указ в бунта срещу него, Хенрих се
видял принуден да се помири с Рим. Заедно със съпругата си и един верен
слуга той прекосил Алпите посред зима, за да отиде и се смири пред
папата. Като стигнал до замъка, където Григорий се бил оттеглил, Хенрих
бил въведен без стражи в един външен двор и там, в суровия зимен мраз,
гологлав и бос, облечен с мизерна дреха, очаквал позволението на папата
да се яви пред него. Чак след тридневен пост и изповед понтифексът
благоволил да го опрости. Дори и това направил при условие, че
императорът ще чака специалното папско одобрение, преди отново да
постави на себе си отличителните знаци на своето царско достойнство и
да започне да упражнява царската си власт. И Григорий, възхитен от своя
триумф, се хвалел, че в неговите длъжности влизало да смирява гордостта
на царете.
Какъв поразителен контраст между надменния и надут понтифекс и
кротостта и благородството на Христос, Който Се представя като стоящ
пред вратата на сърцето, молещ да влезе вътре и да внесе прощение и
мир, Който учеше учениците си: “Който иска да бъде пръв между вас, ще
ви бъде слуга” (Матей 20:27).
Следващите столетия свидетелстват за постоянно увеличаване на заблудите
в доктрините, идващи от Рим. Дори преди да се утвърди папството,
ученията на езически философи привличаха вниманието и упражняваха
известно влияние в църквата. Мнозина, които изповядваха, че са духовно
променени, все още се придържаха към изискванията на езическата си
философия. И не само че продължаваха да я изучават, но я налагаха и на
други като начин да разширят влиянието си между езичниците. Така в
християнската вяра се вмъкнаха сериозни заблуди. Най-явната между тях
бе вярата в естественото безсмъртие на човека и в неговото съзнателно
състояние след смъртта. Това учение положи основата, върху която Рим
въведе призоваването на светии и обожаването на Дева Мария. Оттук
произлезе и вмъкналата се от по-рано в папската вяра ерес за вечните
мъки на непокаяните.
След това бе подготвен пътят за приемането на още една езическа
измислица, наречена “чистилище”. Рим я използваше, за да плаши
доверчивите и суеверните. Според нея съществува място за мъки, където
душите на хората, незаслужили вечна гибел, се наказват и след като се
освободят от нечистотата, биват допускани в небето (виж Приложението).
Още една изфабрикувана измислица бе нужна на Рим, за да се възползва от
страховете и пороците на своите последователи. Достави им учението за
индулгенциите. На всички, които биха участвали във войните на
понтифекса за разширяване на неговата земна власт, за наказване на
враговете му или зар изтребване на посмелите да отрекат духовното му
върховенство, бе обещавано пълно опрощаване на минали, настоящи и
бъдещи грехове и спасяване от следващите ги мъки. Хората бяха учени
също, че като изплащат пари на църквата, могат да освободят от греха
себе си, а също и душите на умрелите си приятели, задържани в
мъчителните пламъци на чистилището. Чрез такива средства Рим пълнеше
своите каси, поддържаше разкоша, великолепието и порока на
претендиращите, че са представители на Оня, Който нямаше къде глава да
подслони (виж Приложението).
Библейската наредба за Господнята вечеря бе заменена с
идолопоклонническата жертва на литургията. Папските свещеници
претендираха с невъзмутимо лицемерие, че превръщат простия хляб и вино
в действително “тяло и кръв Христови” (Кардинал Вайсман. Реалното
присъствие на тялото и кръвта на нашия Господ Исус Христос в блажената
Евхаристия, доказано от Писанията. Лекция 8, отд. 3, параграф 26). С
богохулствена надменност те открито си присвояваха творческата сила на
Бога, Твореца на всички неща (виж Приложението). Под страх от смъртно
наказание от християните се изискваше да изповядват вярата си в това
ужасно, оскърбяващо Небето учение. Множествата, отказващи да се
покорят, бяха предавани за изгаряне (виж Приложението).
В тринадесетото столетие бе въведено най-ужасното от всички папски
мъчения - инквизицията. Князът на тъмнината работеше заедно с
водителите на папската йерархия. Ангелите му владееха тайните мисли на
безбожните хора, но сред тях невидимо присъстваше Божи ангел. Той
записваше ужасния доклад на неправдивите им декрети и историята на
дела, твърде ужасни за пред човешки очи. “Великият Вавилон” се “опиваше
от кръвта на светиите”. Обезобразените тела на милиони мъченици викаха
към Бога за отмъщение срещу тази отстъпническа сила.
Папството беше станало световен деспот. Крале и императори се
прекланяха пред едиктите на римския понтифекс. Временната, както и
вечната участ на хората изглеждаше, че са в негова власт. В продължение
на стотици години ученията на римокатолическата църква са били всецяло
и безусловно приемани, обредите й - благоговейно изпълнявани,
празниците й - всеобщо съблюдавани. Нейното духовенство бе почитано и
щедро подкрепяно. Никога по-късно римокатолическата църква не е
достигала по-голяма почит, великолепие и власт.
Но “обедното величие на папството бе времето на среднощния мрак на
света” (Дж. А. Уайли. История на протестантството. Кн. 1, гл. 4).
Свещените писания бяха почти непознати не само на народа, но и на
свещениците. Както фарисеите в древността, така и папските водители
мразеха светлината, която би открила греховете им. Веднъж премахнат,
Божият закон, образецът, им даваше възможност да упражняват властта си
и да се отдават на пороци без ограничения. Измама, алчност и разврат се
ширеха. Хората не трепваха пред каквото и да било престъпление, стига
да можеха да спечелят богатство и обществено положение. Палатите на
папите и прелатите ставаха сцени на най-низък разврат. Някои от
управляващите понтифекси се бяха провинили в такива възмутителни
престъпления, че светските управници се стремяха да ги лишат от
църковен сан като крайно нечисти изроди, които не могат да бъдат повече
търпени. В продължение на столетия Европа не постигна никакъв прогрес в
областта на науката, изкуството или цивилизацията. Морална и духовна
парализа бе сковала християнството. Състоянието на света под римската
власт представляваше ужасно и поразително изпълнение на думите на
пророк Осия: “Людете Ми загинаха от нямане знание. Понеже ти отхвърли
знанието, то и Аз отхвърлих тебе... понеже ти забрави закона на твоя
Бог, то и Аз ще забравя твоите чада.” “...няма вярност, нито милост,
нито знание за Бога по земята. Друго няма освен клетва, лъжа и
убийство, кражба и прелюбодейство; разбиват къщи и кръв допира до кръв”
(Осия 4:6, 1-2). Такива бяха резултатите от отстраняването на Божието
слово.

_________________
“Дръж верността и искреността като най – главни начала” Конфуций
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 10 мес.
Заглавие: 2. Първите християни в пламъците на преследването - Великата борба - Елена Вайт - (Елън Уайт)

Когато разкри на учениците Си участта на Ерусалим и сцените на второто
Си идване, Исус предсказа също така и преживяванията, които ще има
Неговият народ от момента, когато бъде взет от тях, до завръщането Му в
сила и слава, за да ги избави. От склоновете на Елеонския хълм
Спасителят проникна далеч в бъдещето и съзря настъпващите за
апостолската църква стихии. Погледът Му различи свирепите,
опустошителни бури, които скоро щяха да се разразят над Неговите
последователи през бъдните векове на мрак и преследвания. Само с
няколко кратки, но много съдържателни израза, Той предсказа ужасната
участ на Божията църква, отредена й от управляващите този свят (Матей
24:9,21,22). Последователите на Христос трябва да извървят пътя на своя
Учител - път на унижение, позор и страдание. Враждата и антагонизмът,
избухнали срещу Изкупителя на света, ще се проявят и срещу всички,
повярвали в Неговото име.
Историята на първата църква свидетелства за изпълнението на думите на
Спасителя. Земните и пъклени сили се опълчиха срещу Христос в лицето на
последователите Му. Езичеството предвидя, че ако евангелието
възтържествува, храмовете и олтарите му ще бъдат пометени. Затова събра
всичките си сили, за да унищожи християнството. Запален бе огънят на
преследването. Християните бяха лишавани от своите имоти и прогонвани
от домовете си. Претърпяваха “голяма борба от страдания” (Евр. 10:32),
“изпитваха присмехи и бичувания, а още и окови, и тъмници” (Евр.
11:36). Много от тях запечатаха своето свидетелство с кръвта си.
Благородни и роби, богати и бедни, учени и прости бяха избивани
безмилостно.
Преследванията, започнали при Нерон приблизително по времето на
мъченическата смърт на Павел, продължиха с по-голяма или с по-малка
ярост през вековете. Християните бяха лъжливо обвинявани в най-ужасни
престъпления и обявявани за причинители на големи бедствия - глад, чума
и земетресения. Тъй като станаха обект на всеобща омраза и подозрения,
лесно се намираха доносници, които заради печалба предаваха невинните и
те биваха осъждани като бунтовници против империята, като врагове на
религията и напаст за обществото. Голям брой от тях бяха хвърляни на
диви зверове или изгаряни живи по амфитеатрите. Някои бяха разпъвани,
други - покривани с кожи на диви животни и хвърляни на арената, за да
бъдат разкъсани от кучета. Тяхното наказание представляваше често пъти
главното забавление на публичните празненства. Големи множества се
събираха, за да се наслаждават на гледката и посрещаха агонията на
християните със смях и аплодисменти.
Където и да потърсеха убежище, последователите на Христос биваха
преследвани като хищни зверове и биваха принудени да се крият в
безлюдни места. Като “търпяха лишение, бедствия и страдания, те, за
които светът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по
пещерите и рововете на земята” (Евр. 11:37, 38). Катакомбите даваха
убежище на хиляди от тях. По хълмовете около Рим през земя и скали бяха
прокопани дълги галерии; тази сложна мрежа от тъмни тунели се
простираше на много километри извън градските стени. В подземните
скривалища последователите на Христос погребваха своите мъртви. Там
намираха и дом, когато биваха заподозрени и обявени извън законите.
Когато Животодателят събуди тези, които са се “подвизавали в доброто
войнстване”, от мрачните подземия ще излязат много мъченици за Христос.
И при най-страшното преследване свидетелите за Исус запазиха вярата си
неопетнена. Лишени от всякакво удобство, скрити от светлината на
слънцето, правейки тъмните, но приятелски пазви на земята свое убежище,
те не се оплакаха. С думи на вяра, търпение и надежда се окуражаваха
едни други, за да понасят лишенията и бедствията. Загубата на земни
блага не можеше да ги принуди да се откажат от вярата си в Христос.
Изпитанията и преследването бяха само стъпки, които ги приближаваха до
тяхната почивка и награда.
И като Божиите служители в древността бяха “мъчени, защото, за да
получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени” (ст.
35). Спомняха си думите на своя Учител да се радват, когато бъдат
преследвани заради Него, защото голяма ще бъде наградата им на небето;
така бяха преследвани и пророците преди тях. Радваха се, че са
удостоени да страдат заради истината и песни на тържество се издигаха
всред пращящите пламъци. Гледайки нагоре с вяра, те виждаха Христос и
ангелите да се навеждат над тях през небесните бойници, да се взират в
тях с най-дълбок интерес и да одобряват твърдостта им. Един глас се
чуваше от Божия трон: “Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам венеца на
живота” (Откр. 2:10).
Напразни бяха усилията на Сатана да унищожи църквата на Христос чрез
насилие. Великата борба, в която учениците на Исус отдадоха живота си,
не престана, когато верните знаменосци паднаха на поста си. Чрез
поражението те побеждаваха. Божиите работници биваха избивани, но
Неговото дело напредваше постоянно. Евангелието продължи да се
разпространява и броят на последователите му нарастваше. То проникна в
области, недостъпни дори за римските орди. Един християнин в спора си с
езическите управници, стараещи се да разширят преследванията, казваше:
Вие можете да ни “убивате, измъчвате, осъждате... Вашата
несправедливост е доказателство за нашата невинност... Нито пък вашата
жестокост... ви помага”. Тя бе само още една по-силна покана и други да
се присъединят към тяхната религия. “Колкото повече биваме покосявани
от вас, толкова повече нараства числото ни; кръвта на християните е
семе” (Тертулиян. Апология. Параграф 50).
Хиляди бяха затваряните в тъмница и убиваните, но други се явяваха и
заемаха местата им. Умрелите мъченически за вярата си бяха спасени за
Христос и признати от Него за победители. Те се бяха подвизавали в
доброто войнстване и трябваше да получат короната на славата, когато
Христос дойде. Изтърпяваните от християните страдания ги сближаваха още
повече един с друг и с техния Изкупител. Примерът на живота и смъртта
им бяха постоянно свидетелство и защита на истината; и там, където най-
малко се очакваше, привържениците на Сатана изоставяха службата си за
него и се нареждаха под знамето на Христос.
Затова Сатана състави нови планове. За да воюва по-успешно срещу
Божието управление, той реши да забие флага си в християнската църква.
О, само да можеше христовите последователи да бъдат измамени и
подведени да направят нещо, което не е приятно на Бога. Тогава силата и
непоколебимостта им биха изчезнали и биха станали лесна плячка за
Сатана.
Сега големият противник се стремеше да постигне с хитрост онова, което
не бе успял да постигне със сила. Преследването спря, но бе заменено с
опасните съблазни за земно благополучие и светски почести. Езичниците
бяха принудени да приемат някои истини от християнската вяра, а други
важни отхвърляха. Те изповядваха, че приемат Исус като Божи Син и
вярват в Неговата смърт и възкресение, но нямаха убеждение за грях и не
чувстваха никаква нужда от покаяние и промяна на сърцето. Надяваха се с
някои отстъпки от тяхна страна да прилъжат и християните да направят
отстъпки, та всички да се обединят на основата на вярата в Христос.
Сега над църквата надвисна страшна опасност. В сравнение с нея
затворът, мъченията, огънят, мечът бяха благословение. Някои християни
останаха твърди, като заявиха, че няма да направят никакъв компромис.
Други се обявиха в полза на известни отстъпки и промени във вярата си и
за обединяване с тези, които бяха приели само част от християнството -
надяваха се това да се окаже средство за пълното им обръщане. Бе време
на дълбоко душевно страдание за верните последователи на Христос. Под
покривалото на изповядващ християнството самият Сатана се вмъкваше в
църквата, за да поквари вярата и да отклони умовете от Словото на
истината.
Най-после повечето от християните се съгласиха да снижат своите високи
морални образци и се създаде връзка между християнството и езичеството.
Макар идолопоклонниците да изповядваха, че са се покаяли и са се
присъединили към църквата, те все още се държаха здраво за
идолослуженето, като само заместиха обектите на своето поклонение с
икони на Исус и дори на Мария и светиите. По този начин нечистият квас
на езичеството се вмъкна в църквата и продължи своето гибелно дело.
Нездрави учения, суеверни обреди и идолопоклоннически церемонии се
вплетоха здраво във вярата и в богослужението на църквата. Когато
последователите на Христос се обединиха с езичниците, християнската
религия се поквари и църквата изгуби своята чистота и сила. Но имаше
християни, които не бяха подведени от тези измами. Те продължаваха да
бъдат верни на Автора на истината и се покланяха единствено на Него.
Винаги е имало две групи хора сред изповядващите се за последователи на
Христос. Едната група изучава живота на Спасителя и сериозно се стреми
да поправя недостатъците си и да се уеднаквява с Образеца. Другата
избягва ясните, практически истини, които откриват заблудите й. Дори
когато е била в най-доброто си състояние, църквата пак не е включвала
напълно верни, чисти и искрени християни. Нашият Спасител учеше, че
съзнателно вършещите грях не трябва да бъдат приемани в църквата; но
все пак Той се свърза с хора с несъвършен характер и им даде
предимствата на Своите учения и пример, за да видят грешките и
заблудите си и да ги поправят. Сред дванадесетте апостоли имаше и един
предател. Юда бе приет въпреки недостатъците на нрава си. Той бе
свързан с учениците, за да може да научи чрез наставленията и примера
на Христос в какво се състои християнският характер и така да види
грешките си, да се покае и с помощта на Божествената благодат да очисти
душата си “в послушание на истината”. Но Юда не тръгна в светлината,
така милостиво огряла пътя му. Чрез отстъпване пред греха той
предизвика изкушенията на Сатана. Надделяха лошите черти на характера
му. Предаде ума си под контрола на силите на мрака, гневеше се, когато
се изобличаваха недостатъците му и стигна дотам, че извърши най-
ужасното престъпление - предаде своя Учител. Така и всички, които
поддържат злото под маската на благочестие, ненавиждат хората,
смущаващи техния мир, като осъждат греховния им път. И при благоприятен
случай и те като Юда ще предадат стремилите се да ги изобличават за
тяхно добро.
Апостолите се сблъскваха в църквата с хора, изповядващи благочестие, а
всъщност тайно поддържащи нечестие. Ананий и Сапфира действаха като
измамници. Претендираха, че жертват всичко за Бога, а в действителност
алчно задържаха една част за себе си. Духът на истината разкри на
апостолите истинския характер на тези фалшиви християни и Божиите
наказания освободиха църквата от грозното петно върху нейната чистота.
Това бележито доказателство за проницателния Дух на Христос бе ужас за
лицемери и вършители на зло. Те не можеха да останат за дълго в
обществото на духом верните на Христос. И когато изпитанията и
преследването връхлетяха последователите Му, Негови ученици пожелаха да
станат само готовите да изоставят всичко заради истината. Така, докато
преследването продължаваше, църквата остана сравнително чиста, след
което се присъединиха новопокаяли се с по-малка искреност и
посветеност. По този начин пътят на Сатана да стъпи в църквата бе
отворен.
Но между Княза на светлината и Княза на мрака няма никакво съгласие. То
не съществува и между техните последователи. Когато решиха да се
сближат с полупокаялите се езичници, християните стъпиха на път,
отвеждащ ги все по-да-леч и по-далеч от истината. Сатана ликуваше, че е
успял да измами такъв голям брой Христови последователи. Тогава
напрегна всичките си сили, за да им въздей-ства още по-пълно и да ги
вдъхнови да преследват останалите верни на Бога. Ни-кой не бе в
състояние така добре да се противопоставя на истинската християнска
вяра, както онези, които някога са били нейни защитници. Отстъпилите
християни, обединени със своите полуезически братя, насочиха борбата си
срещу най-важните точки на Христовото учение.
От желаещите да останат верни се изискваше отчаяна борба, за да опълчат
твърдо срещу измамите и пороците, прикрили се под свещеническите одежди
и вмъкнали се в църквата. Библията не се приемаше като мерило за
вярата. Учението за религиозната свобода бе наричано ерес, а неговите
защитници бяха мразени и обявявани вън от законите.
След дълга и тежка борба малкото верни решиха да скъсат всяка връзка с
отстъпилата църква, в случай че тя продължава да допуска фалша и
идолопоклонството. Те видяха, че отделянето е абсолютно необходимо, ако
искат да бъдат послушни на Божието слово. Не смееха повече да толерират
заблудите, така фатални за собствените им души, нито да дават пример,
който би могъл да застраши вярата на техните деца и внуци. За да
осигурят мир и единство, бяха готови да направят някои непротиворечащи
на верността им към Бога отстъпки. Но чувстваха, че даже и мирът ще
бъде твърде скъпо изкупен, ако се плаща с цената на принципа. Щом
целостта можеше да се осигури единствено чрез компромис с истината и
правдата, нека има различие и даже война.
Добре би било за църквата и за света, ако принципите, вдъхновявали
онези верни души, се съживят в сърцата на признаващите се за Божи
народ. Съществува обезпокоително равнодушие по отношение на ученията,
стълбове на християнската вяра. Пробива си път мнението, че те в края
на краищата нямат чак толкова голямо значение. Това деградиране укрепва
ръцете на сатанинските служители и измамните и съдбоносните учения,
отблъсквани и изобличавани през вековете от верните християни с риск на
живота им, сега се приемат благосклонно от хиляди, изповядващи се за
Христови последователи.
Първите християни бяха наистина особен народ. Изрядното им поведение и
непоклатимата им вяра бяха постоянен упрек, смущаващ мира на
грешниците. Макар и малко на брой, без богатство, без обществено
положение или почетни титли, те бяха ужас за престъпниците навсякъде,
където бяха познати вярата и характерът им. Затова неправедните ги
мразеха така, както безбожният Каин мразеше Авел. Стремящите се да
отхвърлят обуздаващото влияние на Светия Дух, убиваха Божиите чада
поради същата причина, поради която Каин закла Авел. Поради същата
причина и евреите отхвърлиха и разпнаха Спасителя - защото чистотата и
светостта на Неговия характер бяха израз на неодобрението Му срещу
себелюбието и покварата. От дните на Христос досега верните ученици
винаги са възбуждали омразата и съпротивата на онези, които обичат и
следват пътищата на греха.
Как тогава евангелието може да се нарече вест за мир? Когато Исая
предсказа раждането на Месия, той Му даде титлата “Княз на мира”.
Когато ангелите известиха на овчарите, че се е родил Исус, те пееха над
равнините на Витлеем: “Слава на Бога във висините и на земята мир между
човеците, в които е Неговото благоволение” (Лука 2:14). Съществува
външно противоречие между тези пророчески изявления и думите на
Христос: “Не дойдох да поставя мир, а нож” (Матей 10:34). Но правилно
разбрани, те са в съвършена хармония. Евангелието е вест за мир.
Християнството е система, която, приета и прилагана, пръска мир,
хармония и щастие по цялата земя. Религията на Христос ще свърже в
тясно братство всички, които приемат нейните учения. Мисията на Исус се
състоеше точно в примиряването на хората с Бога и по този начин един с
друг. Но светът като цяло е под контрола на Сатана - най-непримиримия
враг на Христос. Евангелието представя на хората принципи,
противопоставящи се напълно на техните навици и желания. Затова хората
се опълчват срещу тях. Мразят чистотата, разкриваща и осъждаща
греховете им, и преследват и унищожават онези, които излагат пред тях
справедливите и свети изисквания на евангелието. Точно в този смисъл то
е наречено меч, защото съдържащите се в него възвишени принципи
предизвикват омраза и борба.
Тайнственото Провидение, допускащо праведните да бъдат преследвани от
ръката на безбожните, е смущавало много хора, слаби във вярата. Някои
даже са готови да отхвърлят доверието си в Бога, защото Той позволява
на най-подлите да преуспяват, а добрите и чистите да бъдат смазвани и
мъчени от жестоката сила на хитрите и злите. “Как - питат те - може
Този, Който е справедлив и милостив, и неограничен в сила, да търпи
такава несправедливост и потисничество?” Това е въпрос, с който ние
нямаме нищо общо. Бог ни е дал достатъчно доказателства за Своята любов
и нямаме никакво основание да се съмняваме в добротата Му, тъй като не
можем да разберем действието на Неговото провидение. Спасителят
предвидя съмненията, които щяха да притискат душите на учениците в дни
на изпитания и мрак и им каза: “Помнете думата, която ви казах, слугата
не е по-горен от Господаря си. Ако Мене гониха и вас ще гонят” (Йоан
15:20). Заради нас Исус пострада от жестокостта на неправедните хора
много повече, отколкото може да пострада който и да било от Неговите
последователи. Призованите да понасят страдания или мъченичество само
следват по стъпките на милия Божи Син.
“Господ не забавя това, което е обещал...” (2Петрово 3:9). Той не
забравя, нито пренебрегва чадата Си, но позволява на безбожните да
разкрият истинския си характер, та никой, който желае да върши волята
Му, да не бъде измамен. И още, праведните биват поставяни в пещта на
страданията, за да бъдат очистени, за да може примерът им да убеди
другите в действителността на вярата и благочестието. Освен това
вярното им на принципите поведение да осъди безбожните.
Бог допуска нечестивите да успяват и да изявяват враждата си спрямо
Него и когато чашата на тяхното нечестие прелее, всички да видят в
пълното им унищожение Божията справедливост и милост. Наближава денят
на мъст, в който престъпвалите Неговия закон и потискали народа Му ще
получат справедливата отплата за делата си; денят, в който всяко
жестоко и несправедливо действие срещу Божиите верни ще бъде наказано,
както, ако бе извършено срещу самия Христос.
Съществува и друг, още по-важен въпрос, и той трябва да привлече
вниманието на църквите днес. Апостол Павел заявява, че “всички, които
искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (2Тимотей
3:12). Защо тогава преследването изглежда до голяма степен задрямало?
Единствената причина е, че църквата се е приспособила към света и
затова не предизвиква съпротива. Преобладаващата религия в наше време
няма чистия и свят характер, отличаващ християнската вяра в дните на
Христос и апостолите. Само поради духа на компромис с греха, поради
това, че на великите истини от Божието слово се гледа така безразлично,
че в църквата съществува толкова малко истинско благочестие,
християнството е толкова популярно в света. Нека се появи едно
съживяване на вярата и силата на първата църква и духът на
преследването ще се възобнови, и пламъците му ще бъдат отново запалени.

_________________
“Дръж верността и искреността като най – главни начала” Конфуций
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 10 мес.
АТЛАНТИДА - това заглавие е съчетание от отделни части от глава 6 (,,Сит и Енох" ) и 7 (,,Потопът" )от книгата на Елена Вайт ,,Патриарси и Пророци"


Заглавие: Потопът - 7 - Патриарси и пророци - Елена Вайт - (Елън Уайт)

Потопът - Потъването на Атлантида

В дните на Ной земята лежеше под двойно проклятие - последица от
престъплението на Адам и убийството на Каин. Но въпреки това изгледът на
природата не се бе променил значително. Имаше очевидни признаци на
упадък, но земята беше все още богата, отрупана от красивите дарове на
Божието провидение. Хълмовете бяха увенчани с величествени дървета, по
които пълзяха отрупаните от плод гранки на лозата. Обширните, подобни на
градина равнини бяха покрити със зеленина и ухаеха от хиляди цветя.
Разнообразието на земните плодове бе голямо и изобилието им почти
неограничено. Дърветата бяха далеч по-големи, красиви и със съвършени
пропорции, каквито днес не се намират. Дървесината им бе фина и здрава,
по твърдост почти като камък и едва ли по-малко устойчива от него.
Злато, сребро и скъпоценни камъни съществуваха в изобилие.

Човешкият род все още бе запазил много от първоначалната си сила. Бяха
минали само няколко поколения, откакто Адам загуби достъп до дървото,
удължаващо човешкия живот, който все още се измерваше с векове. Ако тези
дълголетни хора с техните редки способности да планират и изпълняват се
бяха посветили на Божия служба, щяха да прославят името на Създателя си
на земята и щяха да отговорят на намерението Му, с което им бе дал
живот. Но те пропуснаха да сторят това. Имаше много исполини, хора с
едър ръст и с голяма сила, прочути със своята мъдрост, умели в
замислянето на най-изкусни и чудни дела. Но колкото големи бяха умението
и умствените им способности, толкова голяма бе и тяхната вина в
отдаването на нечестие.
Бог беше надарил тези предпотопни хора с много богати и разнообразни
таланти, но те ги използваха да прославят себе си с изобилните Му дарове
и ги превърнаха в проклятие, защото съсредоточиха чувствата си върху
тях, а не върху Дарителя. Използваха златото, среброто, скъпоценните
камъни и избраните дървета, за да си построят жилища и се надпреварваха
помежду си в умелото им украсяване. Опитваха се само да задоволяват
желанията на гордите си сърца и се забавляваха от сцени на удоволствие и
нечестие. Като не желаеха да запазят познанието си за Бога, те скоро
стигнаха дотам, че отрекоха съществуването Му. Обожествиха природата
вместо Бога на природата. Прославиха човешкия гений, поклониха се на
делата на собствените си ръце и научиха децата си да се покланят на
дялани идоли.

............. Но след грехопадението хората избраха да
следват собствените си грешни желания, в резултат на което
престъпленията и нещастията се разпространиха бързо. Не се уважаваше
нито брачната връзка, нито правото на собственост. Пожелаеше ли някой
жените или притежанията на своя ближен, вземаше ги с насилие. Хората
ликуваха в делата на насилието си. Намираха удоволствие в убиване на
животни, а използването на месото за храна ги правеше още по-жестоки и
кръвожадни. На човешкия живот гледаха с удивително безразличие.
Светът беше в своето детство. Но нечестието така се бе задълбочило и
разпространило нашироко, че Бог не можеше повече да го понася. Той каза:
“Ще изтребя от лицето на земята човека, когото създадох” (Бит. 6:7). И
заяви, че Духът му няма повече да се бори с виновната раса. Ако човеците
не престанат да оскверняват с греховете си света и неговите богати
съкровища, той ще ги заличи от Своето творение и ще унищожи всичко,
което с удоволствие им бе дарил. Ще помете животните на полето и
растенията, даващи такова богато изобилие от храна, ще превърне
красивата земя в обширна сцена на опустошение и руини.

Въпреки нечестието на предпотопния свят тази епоха не беше, както често
се предполага, време на невежество и варварство. На хората бе дадена
възможност да достигат най-високи морални и интелектуални цели. Те
притежаваха голяма физическа и умствена сила и не бяха ограничени в
напредъка си за придобиване на религиозно и научно знание. Грешка е да
се предполага, че поради продължителността на живота умовете им
съзрявали късно. Интелектуалните им сили се развиваха рано и тези, които
имаха в сърцето си страх от Бога и живееха в хармония с Неговата воля,
продължаваха да увеличават знанието и мъдростта си през целия свой
живот. В сравнение с хората от предпотопната епоха най-бележитите учени
от нашето време биха изглеждали с много по-малка умствена и физическа
сила. След като годините на човека се съкратиха и физическата му сила
намаля, умствените му способности също се снижиха. Сега има хора, които
се отдават на учене в продължение на двадесет до петдесет години и
светът се изпълва с възхищение от техните постижения. Но колко
ограничени са те в сравнение с постиженията на древните, чиито умствени
и физически сили са се развивали цели векове!
Истина е, че хората в нашето съвремие се ползват от напредъка на своите
предшественици. Превъзходни умове са планирали, изследвали и писали и са
оставили своите трудове на идващите след тях. Но дори и в това отношение
колко по-големи предимства са имали древните за усвояване дори само на
човешкото знание! Стотици години са съжителствали с този, който бе
създаден по Божия образ, когото сам Творецът нарече “добър” - човекът,
когото Бог бе наставлявал във всичката мъдрост, отнасяща се за
материалния свят. Адам бе научил от Създателя историята на сътворението,
сам бе свидетел на събитията, станали в продължение на девет века и
предаде това знание на потомците си. Предпотопните жители нямаха книги,
нито писмени свидетелства; но бяха с големи физически и умствени
заложби. Притежаваха мощна памет, способна да задържи чутото и на свой
ред да го предаде непроменено на потомството. В продължение на стотици
години на Земята са живели едновременно седем поколения, имащи
възможност да се съветват, да си предават опит и всеки да се ползва от
знанието и преживяното от всички.
Оттогава досега човеците никога не са имали такива предимства за
придобиване знание за Бога чрез Неговите дела, каквито имаха хората от
тази епоха. И това не е било ера на религиозна тъмнина, а епоха на
голяма светлина. Целият свят е имал възможност да получи наставления от
Адам, а боящите се от Господа са имали за свои учители и Христос, и
ангелите. Като безмълвно свидетелство за истината са имали и Божията
градина, останала сред хората векове наред. При райската врата, пазена
от херувим, се откривала Божията слава - тук идвали и първите
поклонници. Издигали своите олтари и принасяли жертвите си. Тук Каин и
Авел донесли своите приношения и Бог благоволил да общува с тях.
Скептицизмът не можел да отрече съществуването на Едем, който бил там
пред очите на всички, макар че неговият вход бил преграден от бдящите
ангели. Редът на сътворението, предназначението на градината, историята
на двете дървета, така отблизо свързани със съдбата на човека, били
неоспорими факти. А съществуването на Бога и върховният Му авторитет,
както и задължителността на Неговия закон - това били истини, в които
хората трудно можели да се усъмнят, докато Адам живеел сред тях.


Светът преди потопа разсъждаваше, че векове наред законите на природата
бяха останали неизменни. Природният кръговрат бе продължавал по своя
обичаен ред. Досега дъжд не бе падал. Роса напояваше земята. Реките
никога не бяха напускали своите очертания, но спокойно носеха водите си
към морето. Твърда заповед ги държеше да не излизат от бреговете. Но
тези мислители не разпознаха ръката на Този, Който бе ограничил водите,
казвайки: “Дотук ще дохождаш, но не по-нататък” (Йов 38:11).
Тъй като времето минаваше, а не се забелязваше никаква промяна в
природата, хората, чиито сърца някога бяха треперили от страх, сега
започнаха да се разубеждават. Те си казваха, както и мнозина днес, че
природата стои над Бога на природата и нейните закони са така твърдо
установени, та дори самият Бог не би могъл да ги промени. Разсъждавайки,
че ако Ноевата вест беше правилна, природата би променила своя курс, те
я представяха пред умовете на света като заблуда - като една голяма
измама. Изявиха презрението си към Божието предупреждение, като
постъпваха точно така, както и преди да им се даде предупреждението.
Продължиха своите празненства и пирове, ядяха и пиеха, садяха и градяха,
съставяха планове за бъдещите си печалби; и стигнаха така далеч в
нечестието си и в предизвикателното пренебрегване на Божиите изисквания,
че демонстрираха дързостта си срещу Всемогъщия. Твърдяха, че ако има
някаква истина в приказките на Ной, то известните хора - мъдрите,
уважаваните, великите - щяха да я схванат.

Ако предпотопните жители бяха повярвали в предупреждението и ако се бяха
покаяли за злите си дела, Господ щеше да оттегли гнева Си, както постъпи
по-късно с Ниневия. Но като отхвърли упорито укорите на съвестта си и
предупрежденията на Божия пророк, това поколение изпълни мярката на
своето нечестие и узря за унищожение.
Времето на неговия изпит скоро щеше да приключи. Ной вярно бе следвал
получените от Бога наставления. Завърши ковчега до последната
подробност, както му бе наредено, и постави в него запас от храна за
хора и животни. И сега Божият слуга направи последния тържествен призив
към народа. С такова силно желание, което не може да се опише с думи,
той умоляваше хората да потърсят прибежище, докато още можеше да се
намери. Отново отхвърлиха думите му и издигнаха глас в осмиване и
подигравки. Но внезапно подиграващата се тълпа млъкна. Животни от
всякакъв вид - от най-стръвните до най-кротките - се стекоха от
планините и горите и кротко се запътиха към ковчега. Чу се шум като от
силен вятър и ето - ята птици от всички посоки затъмниха небето и
влязоха в ковчега в съвършен ред. Докато хората останаха непокорни,
животните се подчиниха на Божията заповед. Водени от святи ангели, те
“влязоха в ковчега две по две” (Бит. 7:9), а чистите животни - по седем.
Светът гледаше с удивление, а някои със страх. Поканиха философите да
обяснят удивителното събитие, но напразно. То бе тайна, която не можеха
да обхванат. Но човеците толкова бяха закоравели от непрекъснатото
отхвърляне на светлината, че дори тази сцена им направи само моментно
впечатление. Когато обреченият род видя слънцето отново да изгрява в
славата си и земята да лежи в почти едемска красота, прогони надигналите
се страхове с буйно веселие и с дела на насилие, сякаш приканваше върху
си вече събудения Божи гняв.
Бог заповяда на Ной: “Влез ти и целият ти дом в ковчега, защото в това
поколение тебе видях праведен пред Мене” (Бит. 7:1). Ноевото
предупреждение бе отхвърлено от света, но резултатът от влиянието и
примера му бе благословение за неговото семейство. Като награда за тази
вярност и благочестие Бог спаси с него всички членове на семейството му.
Какво насърчение за родителска вярност!
Милостта спря да умолява виновния човешки род. Животните от полето и
въздушните птици бяха влезли в убежището си. Ной и домът му бяха вътре в
ковчега. “И Господ го затвори вътре.” Тогава се видя светкавица и един
славен облак, много по-ясно видим от нея, слезе от небето и застана пред
входа на ковчега. Масивната врата, която бе невъзможно да затворят тези,
които бяха вътре, беше бавно поставена на мястото й и затворена от
невидими ръце. Ной бе вътре, а тези, които отхвърлиха Божията милост,
останаха отвън. Печатът на Небето бе положен на вратата - Бог я бе
затворил и Той единствен можеше да я отвори. Така вратата на милостта ще
се затвори и когато Христос прекрати Своето посредничество за виновните
хора преди идването Си в небесните облаци. Тогава Божествената благодат
няма повече да задържа неправедните и Сатана ще има пълна власт над
отхвърлилите милостта. Те ще се опитат да унищожат Божия народ, но както
Ной беше затворен в ковчега, така праведните ще бъдат защитени от
Божествена сила.
Седем дни, след като Ной и неговото семейство влязоха в ковчега, не се
появиха никакви признаци на идещата буря. През този период бе изпитана
тяхната вяра. Това бе време за триумф на хората отвън. Явното забавяне
затвърди вярата им, че Ноевата вест е заблуда и че потопът никога няма
да настъпи. Независимо от тържествените сцени, които бяха видели -
влизането на животните и птиците в ковчега и затварянето на вратата от
Божия ангел - те продължаваха своите забавления и гуляи и дори се
подиграха със забележителните прояви на Божията сила. Събираха се на
тълпи около ковчега, осмивайки неговите обитатели с дръзко буйство,
каквото никога преди това не се бяха осмелявали да проявят.
Но на осмия ден тъмни облаци покриха небето. Последваха гръмове и
светкавици. Бързо започнаха да падат едри капки дъжд. Светът никога не
бе виждал такова нещо и сърцата на хората изтръпнаха от страх. Всички
тайно се питаха: “Възможно ли е Ной да е бил прав, че светът е обречен
на унищожение?”. Небето все повече потъмняваше и скоро започна проливен
дъжд. Животните ревяха наоколо в див ужас и с обърканите си гласове
сякаш оплакваха собствената си съдба и тази на човека. Тогава “всичките
извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха”.
Водите се сипеха от облаците като мощни водопади. Реки излизаха от
очертанията си и наводняваха равнините. Води бликаха от земята с
неописуема сила, изхвърляйки на стотици метри във въздуха големи скали,
които, падайки, се зариваха дълбоко в почвата.
Най-напред хората видяха унищожението на делата на ръцете си.
Превъзходните им сгради, красивите градини и гори, където бяха издигнали
идолите си, бяха унищожени със светкавици от небето и останките им бяха
пръснати навсякъде. Олтарите, на които се принасяха човешки жертви, бяха
разбити и идолопоклонниците трепереха пред силата на живия Бог, защото
знаеха, че тяхното нечестие и безбожно поклонение бяха предизвикали
унищожението им.
С нарастваща сила бурята мяташе навсякъде в различни посоки дървета,
постройки, скали и пръст. Ужасът на човека и на животните бе неописуем,
а плачът на хората, презрели Божия авторитет, заглушаваше гърма на
бурята. Самият Сатана, принуден да остане сред воюващите елементи, се
уплаши за собственото си съществуване. Той намираше удоволствие в това
да контролира една такава могъща раса и искаше тези хора да живеят, за
да вършат своите отвратителни дела и да продължат бунта си срещу
Управителя на небето. Сега Сатана проклинаше Бога, като Го обвиняваше в
несправедливост и жестокост. Много от хората подобно на Сатана хулеха
Бога и ако можеха, щяха да Го свалят от трона на силата. Други, полудели
от страх, протягаха ръце към ковчега и умоляваха да ги приемат вътре. Но
умоляванията им бяха напразни. Съвестта им най-накрая се бе събудила, за
да разберат, че има Бог, Който управлява небето. Те го призоваваха
сериозно, но ухото Му не беше отворено за техния вик. В този ужасен час
видяха, че собственото им престъпване на Божия закон е предизвикало
тяхното унищожение. Но признаха греха си поради страх от наказанието,
без да изпитват нито истинско смирение, нито отвращение от злото. Ако
наказанието се отложеше, щяха да се върнат към своето непокорство спрямо
Небето. Така и когато Божиите присъди се стоварят върху земята, преди тя
да бъде потопена в огън, непокаяните ще знаят точно къде и какъв е
техният грях - презрение към святия закон на Господа. Но подобно на
грешниците в древността няма да преживеят истинско покаяние.
В отчаянието си някои се опитаха да проникнат в ковчега, но здравата му
конструкция издържа на усилията им. Някои пък успяваха да се вкопчат в
него, докато ги отнесоха бликналите води или откъснали се скали и
дървета. Масивният ковчег цял се тресеше с всяка своя частица,
подхвърлян от вълна на вълна под ударите на безмилостните ветрове. Ревът
на животните вътре в него изразяваше страх и мъка. Но сред воюващите
елементи той продължаваше да плува безопасно. Превъзходни в сила ангели
бяха натоварени да го пазят.
Изложените на бурята навън животни се втурнаха към хората, сякаш
очакваха помощ от тях. Някои хора привързаха децата си и себе си към
силни животни, знаейки, че те ще се стремят към живот и ще се изкачат по
най-високите места, за да избегнат надигащите се води. Други се
привързаха към високи дървета по билата на хълмове и планини. Но
дърветата бяха изкоренени и с товара им от живи същества се понесоха във
водовъртежа на вълните. Едно след друго обещаващите убежище места биваха
изоставяни. Когато водите се издигаха повече и повече, хората бягаха за
спасение към най-високите планини. Често хора и животни водеха битка да
спечелят едно местенце за стъпване, докато биваха отнасяни заедно.
От най-високите върхове хората поглеждаха безбрежния океан.
Тържествените предупреждения на Божия служител вече не им се струваха
предмет за подигравка и осмиване. Как копнееха тези обречени грешници за
възможностите, които бяха презрели! Как се молеха сега за още един час
благодат, за още една привилегия на милост, за още един призив от устата
на Ной! Но никога вече нямаше да чуят благия глас на милостта. Любовта
не по-малко от справедливостта изискваше Божиите съдби да ограничат
греха. Отмъстителните води заляха и последното убежище и презиращите
Бога загинаха в непрогледна бездна.
“...чрез Божието слово... тогавашният свят, потопен от водата, загина.
Така със същото слово и днешните небе и земя са натрупани за огън,
пазени до деня на Страшния съд и погибелта на нечестивите човеци” (2
Петрово 3:5-7). Друга буря наближава. Земята отново ще бъде пометена от
опустошаващия Божи гняв и грехът и грешниците ще бъдат унищожени.
Греховете, предизвикали отмъщението върху предпотопния свят, съществуват
и днес. Страхът от Бога е прогонен от човешките сърца и на закона Му се
гледа с безразличие и подигравка. Усиленият стремеж на онова поколение
към светските неща е еднакъв с този на сега живеещото. Христос казва:
“Защото както и в ония дни преди потопа ядяха и пиеха, женеха се и се
омъжваха до деня, когато Ное влезе в ковчега и не усетиха, докато дойде
потопът и завлече всички; така ще бъде и пришествието на Човешкия Син”
(Матей 24:38, 39). Бог не осъди предпотопните жители, че ядяха и пиеха.
Той им бе дал голямо изобилие от земни плодове за задоволяване на
физическите им нужди. Грехът им се състоеше в това, че приемаха тези
дарове без благодарност към Дарителя и се развращаваха, отдадени на
необуздан апетит. Законно беше да се женят. Бракът бе една от първите,
установени от Бога наредби. За тази наредба Той даде на хората специални
наставления, като облече брака в святост и красота; но тези наставления
бяха забравени, а бракът - извратен и използван в служба на страстите.
Подобно състояние на нещата съществува и сега. Законното само по себе си
е доведено до крайност. Апетитът бива задоволяван без ограничение.
Изповядващите се за последователи на Христос ядат и пият с пияниците,
докато имената им са записани в почетните църковни доклади.
Невъздържанието снижава моралните и духовните им сили и подготвя път за
отдаване на по-низките страсти. Множествата не чувстват никакво
задължение да ограничават своите чувствени желания и стават роби на
похотите си. Те живеят, за да задоволяват сетивата си - само за този
свят и за този живот. Екстравагантността завладява всички кръгове на
обществото. Честността се жертва за лукс и показ. Тези, които бързат да
се обогатят, извращават справедливостта и потискат бедния; а “роби и
човешки души” още се купуват и продават. Измама, подкупничество и кражба
се ширят неосъдени на най-високи и най-ниски места. Пресата гъмжи от
съобщения за убийства - престъпления, извършени така хладнокръвно и
безпричинно, сякаш е заличено всяко чувство за човечност. И тези
зверства са станали толкова обикновено явление, че почти не събуждат
коментар или изненада. Дух на анархия завладява всички народи и
избухванията, предизвикващи от време на време ужаса на света, са само
знаци за тлеещия огън на страстите и беззаконието, които излязат ли
веднъж извън контрол, ще изпълнят земята с окаяност и опустошение.
Дадената от вдъхновението картина на предпотопния свят представя
изключително точно състоянието, към което бързо се приближава
съвременното ни общество. Дори сега, в нашия век, в така наречените
християнски страни, всеки ден се извършват престъпления, черни и ужасни
като тези, заради които бяха унищожени предпотопните грешници.
Преди потопа Бог изпрати Ной да предупреди света, за да могат хората да
се покаят и така да избегнат заплашващото ги унищожение. Когато наближи
времето за второто идване на Христос, Господ изпраща Своите слуги с
предупреждение към света да се приготви за това велико събитие.
Множества живеят в престъпване на Божия закон и сега Бог с милост ги
зове да послушат святите му изисквания. Предложено е прощение на всички,
които оставят своите грехове чрез покаяние пред Бога и вяра в Христос.
Но мнозина смятат, че е твърде голяма жертва да се изостави грехът. Тъй
като животът им не е в хармония с чистите принципи на Божието
управление, те отхвърлят предупрежденията на Господа и отричат
авторитета на Неговия закон.
Само осем души от онова многобройно население на земята преди потопа
повярваха и послушаха Божието слово, изговорено чрез Ной. Сто и двадесет
години проповедникът на правдата предупреждаваше света за идващата
гибел, но вестта му бе отхвърляна и презирана. Така ще бъде и сега.
Преди Законодателят да дойде и да накаже непокорните, престъпниците ще
бъдат предупредени да се покаят и да се върнат към верноподаничество
спрямо Него. Но за повечето хора тези предупреждения ще бъдат напразни.
Апостол Петър казва: “...в последните дни ще дойдат подиграватели, които
с подигравките си ще ходят по своите страсти и ще казват: “Где е
обещаното Му пришествие? Защото откак са се поминали бащите ни всичко си
стои така, както от началото на създанието” (2 Петрово 3:3, 4). Не
чуваме ли същите думи повторени не само от открито невярващите, но и от
мнозина, които говорят от амвоните в нашата страна? “Няма причина за
тревога - викат те. - Преди да дойде Христос, целият свят ще бъде
обърнат и правдата ще царува хиляда години. Мир, мир! Всичко продължава,
както е от началото. Нека никой не се тревожи от вълнуващата вест на
паникьорите.” Но учението за хилядогодишнината не хармонира с ученията
на Христос и апостолите Му. Исус попита ясно: “Обаче, когато Човешкият
Син дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:. И както вече
разбрахме, Той заявява, че състоянието на света ще бъде както в дните на
Ной. Павел ни предупреждава, че с приближаването на края ще видим как
нечестието се умножава: “А духът изрично казва, че в последните времена
някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамителни духове и бесовски
учения” (1 Тимотей 4:1). Апостолът казва, че “в последните дни ще
настанат усилни времена” (2 Тимотей 3:1). И дава удивителен списък на
греховете, които ще вършат имащите само вид на благочестие.
Предпотопните жители се отдадоха на вълнуващи забавления и празнувания
точно когато пробното им време приключваше. Влиятелните и силните се
стараеха да държат умовете на народа погълнати от веселие и удоволствия,
да не би по някакъв начин да бъдат повлияни от последното тържествено
предупреждение. Не виждаме ли същото да се повтаря и в наши дни? Докато
Божиите слуги предават вестта за идващия край на всичко, светът е
погълнат от забавления и търсене на удоволствия. Безкраен кръг от
забавления поражда безразличие към Бога и пречи на хората да бъдат
повлияни от спасителните истини, които единствено могат да ги спасят от
приближаващата гибел.
В дните на Ной философите заявиха, че е невъзможно светът да бъде
унищожен с вода. Така и сега има хора на науката, които се опитват да
докажат, че светът не може да бъде унищожен чрез огън, че това е
несъвместимо с природните закони. Но Богът на природата, Създател и
Владетел на нейните закони, може да използва делата на ръцете Си за
изпълнение на Своите намерения.
Когато велики и мъдри мъже доказваха за свое удовлетворение, че е
невъзможно светът да бъде унищожен с вода, когато страховете на народа
бяха успокоени и всички гледаха на Ноевото пророчество като на заблуда,
а на Ной като на фанатик, тогава дойде времето на Бога. “...всичките
извори на голямата бездна се разпукнаха и небесните отвори се разкриха”
(Бит. 7:11) и подигравачите бяха пометени от водите на потопа. С
всичката си горделива философия хората твърде късно узнаха, че мъдростта
им е глупост и че Законодателят е по-велик от законите на природата и че
на Всемогъщия не Му липсват средства да изпълни намеренията Си. “И както
стана в Ноевите дни, така ще бъде и в дните на Човешкия Син” (Лука
17:26). “А Господният ден ще дойде като крадец, когато небето ще премине
с бучение, а стихиите нажежени ще се стопят и земята, и каквото се е
вършило по нея ще изчезнат” (2 Петрово 3:10). Когато разсъжденията на
философията прогонват страха от Божиите съдби; когато религиозните
учители сочат напред към една ера от дълги векове на мир и благополучие
и светът, погълнат в непрекъснатото хоро на своя бизнес и удоволствия,
сади и гради, празнува и се весели, отхвърляйки Божиите предупреждения и
подигравайки се с Неговите вестители, “тогава ще ги постигне внезапно
погубление... и никак няма да избегнат” (1 Сол. 5:3).
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 10 мес.
Заглавие: Даване закона на Израил - 27 - Патриарси и пророци - Елена Вайт - (Елън Уайт)(Това беше древния Израил преди да падне под управлението на силите на злото.В днешно време юдеите(с много малки изключения)са като силите на злото-врагове на хората и цивилизацията и следователно трябва да бъдат унищожавани-вижте ,,Протоколите на ционските мъдреци" и цитатите в Талмуда в моя профил)-(допълнението е лично мое-аllvin)
........................................................................
Сутринта на третия ден, когато очите на всички бяха обърнати към
планината, върхът й се покри с гъст облак. Колкото по-надолу слизаше,
толкова по-черен и по-гъст ставаше облакът, докато цялата планина се
покри с тъмнина и ужасна тайнственост. Тогава се чу звук на тръба,
призоваваща за среща с Бог и Мойсей доведе народа до подножието на
планината. От гъстия мрак пробляснаха огнени светкавици, а гръмове
отекваха отново и отново сред обкръжаващите върхове. “А Синайската
планина беше цяла в дим, защото Господ слезе в огън на нея; и димът й се
вдигаше като дим от пещ, и цялата планина се тресеше силно.” “Славата на
Господа бе като пояждащ огън на върха на планината” пред очите на
събраното множество. А “тръбният глас се усилваше”. Толкова страшни бяха
знаците за присъствието на Йехова, че израилевите множества потрепериха
от ужас и паднаха на лицата си пред Господа. Дори Мойсей възкликна:
“Много съм уплашен и разтреперан” (Евр. 12:21).
И ето, гръмотевиците престанаха. Тръбата вече не се чуваше, земята се
успокои. Известно време цареше тържествена тишина и тогава се чу Божият
глас. Изсред гъстата тъмнина, която Го покриваше, стоящ върху планината,
обкръжен от свита ангели, Господ изговори Своя закон. Описвайки сцената,
Мойсей казва: “Господ дойде от Синай и яви им се от Сиир; осия от
планината Фаран и дойде с десетки хиляди светии. От десницата Му излезе
огнен закон за тях. Ей, възлюби племената! Всичките Му светии са под
ръката Ти и седяха при нозете Ти, за да приемат думите Ти” (Второз.
33:2, 3).
Йехова се разкри не само със страшното величие на съдия и законодател,
но и като милостив страж на Своя народ. “Аз съм Йехова, твоят Бог, Който
те изведох из египетската земя, из дома на робството” (Изх. 20:2). Този,
Когото вече познаваха като свой водач и покровител, Който ги изведе от
Египет и проправи за тях път през морето, Който надви фараона и неговите
множества и така изяви Себе Си, че стои над египетските богове - Той
сега оповестяваше Своя закон.
В този момент законът не бе изговорен само за благословение на евреите.
Бог ги почете, като ги направи стражи и пазители на закона Му, но те
трябваше да го съхранят като свято поръчение към целия свят.
Предписанията на декалога са валидни за цялото човечество и бяха дадени
за поучение и напътствие на всички. Десет правила - кратки, всеобхватни
и авторитетни - обхващат дълга на човека към Бога и към неговия ближен.
И всичките са основани върху великия, основен принцип на любовта. “Да
възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с
всичката си сила и с всичкия си ум; и ближния си като себе си” (Лука
10:27; Втор. 6:4, 5; Лев. 19:1. В десетте заповеди тези принципи са
предадени в подробности и са приложими за човешките условия.
“Да нямаш други богове, освен Мене” (Изх. 20:3-17).
Йехова, Вечният, Самосъществуващият, Несътвореният, Който сам е Източник
и Поддържител на всичко, единствен има право на върховна почит и
поклонение. На човека се забранява да отдава първото място в своите
чувства или служба на какъвто и да е друг обект. Ако поддържаме нещо
толкова скъпо, което се стреми да отнеме от любовта ни към Бога или ни
попречи да Му отдаваме дължимата служба, ние си правим от него бог.
“Не си прави кумир или какво да било подобие на нещо, което е на небето
горе или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да
не им се кланяш, нито да им служиш.”
Втората заповед забранява поклонение на истинския Бог чрез образи или
подобия. Много езически народи твърдят, че техните изображения били
просто фигури или символи, чрез които отдавали поклонение на Божеството.
Но Бог е заявил, че такова поклонение е грях. Опитът да се представи
Вечния с материални предмети би понижил представата на човека за Бога.
Отклонен от безкрайното съвършенство на Йехова, умът би бил привлечен
по-скоро към творението, отколкото към Създателя. И колкото повече човек
снижава представите си за Твореца, толкова повече деградира.
“...Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив...” Близката и свята връзка на
Бога с Неговия народ е представена метафорично чрез брака.
Идолопоклонството, което е духовно блудство, предизвиква Божието
негодувание, представено подходящо като ревност.
“...Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и
четвъртото поколение на ония, които Ме мразят...” Неизбежно е децата да
страдат от последствията на родителските прегрешения, но те не биват
наказвани заради вината на родителите си, освен ако участват в греховете
им. Най-често обаче децата вървят по стъпките на своите родители. Чрез
наследствеността и примера на бащите си синовете стават съучастници в
греховете им. Порочните склонности, извратеният апетит и сниженият
морал, както и физическите болести или деградации се предават като
наследство от баща на син до трето и четвърто поколение. С тържествена
сила тази страшна истина трябва да въздържа хората от погрешно
поведение.
“...показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и
пазят Моите заповеди.” Като забранява поклонение на фалшиви богове,
втората заповед внушава поклонение на истинския Бог. А на верните в
Неговата служба е обещана милост, за разлика от гнева, с който са
заплашени мразещите Го, не само до трето и четвърто, а до хиляди
поколения.
“Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Господ няма да
счита безгрешен онзи, който изговаря напразно името Му.”
Тази заповед не само забранява фалшиви клетви и обикновено ругаене, но
ни забранява да употребяваме Божието име по лек и небрежен начин, без да
имаме предвид страхотното Му значение. Ако небрежно споменаваме Бога в
обикновен разговор, ако се позоваваме на Него за незначителни неща, ако
често и безсмислено повтаряме името Му, ние го безчестим. “Свято е,
преподобно е Неговото име” (Пс. 111:9). Всички трябва да разсъждават за
Неговото величие, чистота и святост, за да бъдат сърцата им изпълнени с
чувството за възвишения Му характер, и святото Му име да бъде
споменавано с почитание и тържественост.
“Помни съботния ден, за да го освещаваш. Шест дни да работиш и да вършиш
всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа, твоя Бог,
да не вършиш никаква работа ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата
ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре
вратите ти. Защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и
всичко, що има в тях, а на седмия ден си почина. Затова Господ
благослови съботния ден и го освети.”
Съботата не е въведена като нова институция, тя бе установена при
сътворението. Трябва да я помним и пазим в памет на делото на Създателя.
Тя посочва Бога като Творец на небесата и земята и отличава истинския
Бог от фалшивите богове. Всички, които пазят седмия ден, показват с този
си акт, че са поклонници на Йехова. Така Съботата е знак за верността на
човека към Бога дотогава, докато на земята има хора, които да Му служат.
Четвъртата заповед единствена от всичките десет споменава и името, и
титлата на Законодателя. Тя единствена показва чрез чий авторитет е
даден законът. Така тя съдържа Божия печат върху Неговия закон и доказва
автентичността и задължителната му сила.
Бог е дал на хората шест дни, в които изисква да работят и да вършат
личните си дейности. Дела на помощ и милост се допускат в събота. За
болните и страдащите трябва да се грижим по всяко време, но в събота
неналежащата работа трябва стриктно да се избягва. “Ако отдръпнеш ногата
си в събота, за да не вършиш своята воля в святия Ми ден, и наречеш
събота наслада, свята на Господа, почитаема и Го почиташ, като не
следваш в нея своите си пътища и не търсиш своето си удоволствие...”
Забраната не свършва тук: “...и не говориш своите си думи...” - казва
пророкът. На хора, които в събота обсъждат делови въпроси или съставят
делови планове, Бог гледа като на действително извършващи делова работа.
За да пазим съботата свято, не трябва дори да допускаме умовете ни да се
занимават с неща от светски характер. А заповедта включва всички хора,
които се намират отвътре вратите ни. По време на святите часове
обитателите на дома трябва да оставят настрана светските си, делови
работи. Всички трябва да се обединят, за да почетат Бога, отдавайки Му с
готовност служба в Неговия свят ден.
“Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята,
която ти дава Господ, твоят Бог.”
Родителите имат право на такава любов и уважение, каквито човек не дължи
на никое друго лице. Самият Бог, Който им е възложил отговорност за
поверените на тяхната грижа човешки души, е наредил в ранните години от
живота на децата си родителите да бъдат за тях вместо Бога. И който
отхвърля законния авторитет на родителите си, отхвърля Божия авторитет.
Петата заповед изисква децата не само да отдават уважение на родителите
си и да ги слушат, но също да им оказват любов и нежност, да облекчават
грижите им, да пазят репутацията им и да ги подпомагат и утешават на
старини. Тя включва и уважение към проповедници, управници и всички
други, на които Бог е дал авторитет.
Апостолът казва, че това е “първата заповед с обещание” (Еф. 6:2). За
Израил, който очакваше скоро да влезе в Ханаан, тя беше обещание към
послушните за дълъг живот в тази добра земя. Но в по-широк смисъл в нея
се включва обещание към целия Божи Израил за вечен живот в земята,
когато бъде освободена от проклятието на греха.
“Не убивай”
Всички дела на несправедливост, които целят да съкратят живота, духът на
омраза и отмъщение или отдаването на някаква страст, която води до дела,
увреждащи другите, или дори ни кара да им желаем злото (защото, “който
мрази брата си, е човекоубиец”); самолюбивото пренебрегване на грижите
за нуждаещите се и страдащите, всякакво себеугаждане или ненужно
лишение, или пък прекалена работа, която води до увреждане на здравето -
всичко това в по-голяма или в по-малка степен нарушава шестата заповед.
“Не прелюбодействай”
Тази заповед забранява не само нечисти действия, но и чувствени помисли
и желания или каквато и да е практика, която води до възбуждането им.
Чистота се изисква не само във външния живот, но и в тайните намерения и
чувства на сърцето. Христос, Който поучаваше за далеч простиращата се
задължителност на Божия закон, заяви, че злата мисъл или злият поглед са
също така грях, както и беззаконното действие.
“Не кради”
Тази забрана включва грехове в обществения и в личния живот. Осмата
заповед осъжда отвличането на хора и поробването им, забранява
завоевателни войни. Осъжда кражбата и грабежа. Изисква стриктно
благочестие в най-малките подробности на житейските дела. Забранява
алчността в търговията и изисква честно изплащане на дългове или
заплати. Тя заявява, че всеки опит да се извлече полза от нечие
невежество, слабост или нещастие се отбелязва в небесните книги като
измама.
“Не свидетелствай лъжливо против ближния си”
Говоренето на неверни неща от каквото и да е естество; всеки опит или
намерение за измама на нашия ближен са включени тук. И намерението да се
измами съдържа лъжа. С поглед, с движение на ръката, с израз на лицето
може да се излъже също така сполучливо, както и с думи. Всяко съзнателно
преувеличаване, всеки намек или инсинуация, предназначени да създадат
погрешно или преувеличено впечатление, дори изтъкването на факти по
начин, който заблуждава, са лъжа. Това предписание забранява всяко
усилие да увредим репутацията на нашия ближен с фалшиво представяне или
зла догадка, с клевета или клюка. Дори преднамереното прикриване на
истината, от което могат да настъпят вреди за другите, е нарушение на
деветата заповед.
“Не пожелавай къщата на ближния си; не пожелавай жената на ближния си,
нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито
какво да е нещо, което е на ближния ти.”
Десетата заповед удря в самия корен на всички грехове - забранява
егоистичното пожелаване, от което произлиза грешното действие. Който в
послушание към Божия закон се въздържа да се отдава дори на грешно
пожелаване на нещо, което принадлежи на друг, няма да бъде виновен за
грешна постъпка към ближните си.
Такива бяха святите предписания на декалога, изговорени сред гръм и
пламъци и с чудна изява на силата и величието на славния Законодател.
Бог възвести Своя закон сред сцени на сила и слава, които Неговият народ
никога да не забрави. Божиите люде трябваше да бъдат убедени в
необходимостта от дълбока почит към Автора на закона, Създателя на
небето и земята. Той желае да покаже и на всички хора светостта,
важността и непреходността на Своя закон.
Народът на Израил бе поразен от ужас. Страхотната сила, с която бяха
изговорени Божиите думи, изглеждаше по-голяма, отколкото треперещите им
сърца можеха да понесат. Защото, когато великото Божие мерило за правото
бе представено пред тях, те осъзнаха както никога досега оскърбителния
характер на греха и вината си пред очите на един свят Бог. Отдръпнаха се
от планината в страх и благоговение. Множеството извика към Мойсей: “Ти
говори на нас и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем”
(Изх. 20:19). Водачът отговори: “Не бойте се; Бог дойде да ви опита и да
има всред вас страх от Него, та да не съгрешавате.” Народът обаче остана
на разстояние, наблюдавайки с ужас гледката, докато Мойсей “се приближи
при мрака, гдето беше Бог.”......
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 10 мес.
allvin каза:
преди 1 мес. 2 седм.
Заглавие: 1. Предсказание за участта на Света - Великата борба - Елена Вайт - (Елън Уайт)

1. Предсказание за участта на Света

“Да беше знаел ти, да! Ти поне в този твой ден това, което служи за
мира ти! Но сега е скрито от очите ти. Защото ще дойдат върху тебе дни,
когато твоите неприятели ще издигнат окопи около тебе, ще те обсадят,
ще те стеснят отвред и ще те разорят, и ще избият жителите ти в тебе, и
няма да оставят в тебе камък на камък; защото ти не позна времето,
когато беше посетен” (Лука 19:42-44).
От билото на Елеонския хълм Исус гледаше към Ерусалим. Красива и мирна
бе откриващата се пред Него картина. Бе Пасха и чадата на Яков се бяха
събрали отвсякъде, за да отпразнуват своя велик национален празник.
Сред градини и лозя, сред зелени склонове, осеяни с шатрите на
поклонниците, се издигаха терасовидните хълмове, величествените палати
и масивните укрепления на израилската столица. Дъщерята на Сион сякаш
казваше в гордостта си: “Седя като царица... и печал никак няма да
видя” (Откр. 18:7). И тогава тя бе тъй хубава и тъй сигурна в
благоволението на небето, както и векове по-рано, когато царският певец
пееше: “Красив по възвишеността си, радост на цялата земя е хълмът
Сион... градът на великия цар” (Пс. 48:2). Величествените здания на
храма представляваха великолепна гледка. Лъчите на залязващото слънце
осветяваха снежната белота на мраморните стени и те блестяха от
златната порта и кубето на покрива. Като “съвършенство на красотата”
стоеше той - гордостта на еврейската нация. Кое чадо на Израил би могло
да види тази сцена, без да потръпне от радост и възхищение! Но съвсем
други мисли занимаваха ума на Исус. “И като се приближи и видя града,
плака за него...” (Лука 19:41). В общата радост на триумфалното
влизане, когато се размахваха палмови вейки, когато ехото на радостното
“осанна” се подемаше от хълмовете и хиляди гласове Го обявяваха за цар,
внезапна и тайнствена скръб завладя световния Изкупител. Той, Божият
Син, Обещаният на Израил, Чиято сила бе побеждавала смъртта и бе
извикала от гроба Неговите пленници, плачеше не от обикновена мъка, а
от дълбока, неизказана душевна агония.
Сълзите Му се лееха не за Него самия, макар да знаеше добре накъде води
пътят Му. Пред погледа на Исус се откриваше Гетсимания - сцената на
наближаващата предсмъртна скръб. Виждаше се също и Овчата порта, през
която от векове се прекарваха животните за приношенията. Сега тя
трябваше да се отвори и за Него, когато сам щеше да бъде “агне, водено
на клане” (Исая 53:7). Недалеч оттам се намираше Голгота - мястото на
разпятието. Ужасен, непрогледен мрак щеше да се спусне над пътя, по
който Христос скоро трябваше да поеме, отдавайки душата Си в жертва за
грях. Но не размишлението за тези сцени тегнеше на
душата Му в този час на радост. Не предчувствието за свръхчовешката
агония помрачаваше несебелюбивия Му дух. Той плачеше за съдбата на
хиляди хора от Ерусалим, за слепотата и ожесточението на тези, които
дойде да благослови и спаси.
Пред очите на Исус бе открита повече от хилядогодишната история на
Божията специална милост и пазеща грижа за избрания народ. Там бе
планината Мория, където Синът на обещанието, доброволна и покорна
жертва, бе завързан за олтара - символ на жертвата на Божия Син (Бит.
22:9). Там бе потвърден с бащата на вярващите заветът на
благословението - славното обещание за идването на Месия (Бит. 22:16-
1. Там, на хармана на Орна, издигащите се към небето пламъци от
жертвата бяха спрели меча на погубващия ангел (1Лет. 21) - същински
символ на жертвата и посредничеството на Спасителя за виновното
човечество. Ерусалим бе почетен от Бога повече, отколкото цялата
останала земя. Господ бе избрал Сион, бе благоволил “да обитава в него”
(Пс. 131:13). Там в продължение на векове святи пророци бяха
произнасяли предупредителните си вести. Там свещеници бяха разлюлявали
кадилници и облакът на тамяна се бе възнасял към Бога заедно с
молитвите на богомолците. Там ежедневно бе принасяна кръвта на
закланите агнета, сочеща напред към Божия Агнец. Там Йехова бе открил
присъствието Си в облак от слава над престола на благодатта. Там се
коренеше основата на онази тайнствена стълба, свързваща Небето със
земята (Бит. 28:12; Йоан 1:51) - стълбата, по която Божиите ангели
слизаха и се качваха и която откри пред света пътя към Светая Светих.
Ако Израил като нация бе запазил своята вярност към Небето, Ерусалим
щеше да си остане избран от Бога (Еремия 17:21-25). Но историята на
този предпочитан народ свидетелстваше за отстъпничество и бунт.
Израилтяните бяха отблъснали небесната благодат, бяха злоупотребили с
привилегията си и не обърнаха внимание на благоприятните си възможности.
Макар че “се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на
Господа и се подиграваха с пророците Му” (2Лет. 36:16), Той пак им се
откриваше като “Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който
изобилва с милост и с вярност” (Изх. 34:6). Въпреки че Го отхвърляха
многократно, Неговата милост продължаваше да ги умолява. С любов, по-
голяма от любовта на грижовен баща към син, Бог “ги предупреждаваше
чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалеше
людете Си и обиталището Си” (2Лет. 36:15). Когато предупреждение,
умоляване и укор не помогнаха, Той им изпрати най-скъпия подарък на
Небето, не, в този едничък Дар Той им даде цялото Небе!
Сам Божият Син бе изпратен, за да умолява непокаяния град. Христос беше
Този, Който пренесе Израил като добра лоза от Египет. Собствената Му
ръка бе изгонила езичниците пред него (Пс. 80:. Той бе посадил лозето
Си “на много тлъсто бърдо”. В съвършената Си любов го бе обградил, бе
изпратил слугите Си да се грижат за него. “Що повече бе възможно да се
направи за лозето Ми - възкликва Той, - което не му направих?” Макар
че, докато очакваше “да роди сладко грозде, то роди диво” (Исая 5:1-4),
все още хранейки надежда за плодородие, Христос лично дойде в лозето Си
да го спаси по някакъв начин от опустошаване. Неуморно го бе
прекопавал, обрязвал и наглеждал. Неизтощим бе в старанието Си да го
спаси, защото Сам го бе насадил.
В продължение на три години и половина Господ на светлината и славата
бе сред народа Си. Той “обикаляше да прави благодеяния и да изцелява
всички угнетявани от дявола” (Деян. 10:3, превързваше и лекуваше
съкрушените сърца, освобождаваше пленените, възстановяваше зрението на
слепите, правеше куците да ходят и глухите да чуват, очистваше
прокажените, възкресяваше мъртвите и проповядваше евангелието на
бедните (Лука 4:18; Матей 11:5). Към всички класи, без разлика, бе
отправена милостивата покана: “Дойдете при Мене всички, които се
трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:2.
Макар възнаграждаван със зло за добро и с омраза за любовта Си (Пс.
109:5), Божият Син непоколебимо продължаваше милостивата Си мисия.
Търсещите Неговата милост не бяха отблъсквани никога. Сам бездомен
Странник, Чиято ежедневна съдба беше позор и лишение, Той живееше, за
да служи на хората и да облекчава нуждите им, да премахва тяхната
окаяност, да ги умолява да приемат дара на живота. Вълните на доброта,
отблъсквани от тези упорити сърца, се връщаха като по-голяма вълна на
състрадателна, неизмерима любов. Но Израил бе обърнал гръб на своя най-
добър Приятел и единствен Помощник. Умоляванията, израз на Неговата
любов бяха презирани, съветите Му - отхвърляни, предупрежденията -
усмивани.
Часът на надежда и прощение скоро щеше да изтече; чашата на дълго
въздържания Божи гняв бе почти препълнена. Облакът, простирал се през
векове на отстъпничество и бунт, сега черен от заплашващата беда, се
готвеше да изтрещи над един виновен народ. И Той, Единственият, Който
можеше да ги спаси от неизбежната им участ, бе презиран, оскърбяван,
отблъскван и скоро трябваше да бъде и разпнат. В мига, когато Христос
щеше да увисне на Голготския кръст, щеше да приключи денят на нацията,
покровителствана и благословена от Бога. Загубата на една само душа е
нещастие, безкрайно надминаващо печалбите и съкровищата на света; а
когато Христос гледаше Ерусалим, пред Него бе участта на цял един град,
на цял един народ - градът, народът, избрани някога от Бога да бъдат
Негово специално съкровище.
Пророци са плакали поради отстъпничеството на Израил и поради ужасните
опустошения, които го връхлитаха заради греховете му. Еремия пожела
очите му да се превърнат в извор на сълзи, за да може ден и нощ да
плаче за убитите на дъщерята на неговия народ, за откараното в плен
стадо на Господа (Еремия 9:1, 13:17). Тогава каква ли е била скръбта на
Този, Чийто пророчески поглед обхващаше не години, а векове! Той видя
погубващия ангел с насочен меч срещу града, бил толкова дълго жилище на
Йехова. От върха на Елеонския хълм, същото място, окупирано по-късно от
Тит и неговата армия, Христос наблюдаваше през равнината святите
дворове и зали с колони и с премрежени от сълзи очи с ужас видя в
бъдещето стените на града, заобиколени от чужди войски. Чу тропота на
армиите, строяващи се за война. Чу виковете на майките и пищящите за
хляб деца в обсадения град. Видя светия храм, неговите палати и кули,
предадени на пламъците, видя как мястото, където някога се издигаха те,
се бе превърнало само в купчинка димящи развалини.
Прониквайки през вековете, Исус съзря народа на завета, разпръснат из
вси чки страни “като развалини от кораб на пуст бряг”. В това временно
наказа-ние, което скоро щеше да се излее над ерусалимските чада, Той
предвкуси първата капка от онази чаша на гняв, която при последния съд
трябваше да бъде изпита до дъно. Божественото съжаление,
състрадателната любов намериха израз в пълните с печал думи:
“Ерусалиме! Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш
пратените до тебе. Колко пъти съм искал да събера твоите чада, както
кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте!” О, ти,
народе, предпочетен пред всеки друг, да бе познал времето на твоето
посещение и нещата, които са за твоя мир! Аз задържах ангела на
справедливостта, призовавах те към покаяние, но напразно. Не само
слуги, пратеници и пророци отблъсна и отхвърли ти, но отблъсна и светия
Израил, твоя Изкупител. Ако бъдеш разрушен, единствено ти си отговорен
за това “...не искате да дойдете при Мене, за да имате живот” (Матей
23:37; Йоан 5:40).
В Ерусалим Христос съзря символ на закоравелия в неверие и бунт свят,
приближаващ се бързо към отплащащите Божии наказания. Окаяността на
един паднал род потискаше душата Му и изтръгваше от устните неизмеримо
горчив плач. Той видя историята на греха, изразена в скръбта, в сълзите
и в кръвта на хората. Сърцето Му се покърти от състрадание към
нещастните и страдащите на тази земя; закопня да облекчи всички. Но
дори Неговата ръка не би могла да отстрани потока на човешката мъка;
много малко хора щяха да потърсят единствения Източник на помощ.
Христос бе готов да отдаде душата Си на смърт, за да ги спаси, но
малцина щяха да дойдат при Него, за да получат живот.
Величието на Небето - облян в сълзи! Синът на безкрайния Бог - смутен
духом, съкрушен от мъка! Тази сцена изпълни Небето с удивление. Тя ни
разкрива изключителната греховност на греха. Показва колко трудна
задача е дори за Безпределния и Всемогъщия да спаси виновния от
последиците на престъпването на Божия закон. Гледайки към последното
поколение, Исус видя света, въвлечен в измама, подобна на причинилата
разрушаването на Ерусалим. Големият грях на евреите бе отхвърлянето на
Христос. Големият грях на християнския свят ще бъде отхвърлянето на
Божия закон, основата на Неговото управление на Небето и на земята.
Предписанията на Йехова ще бъдат презирани и смятани за нищо. В деня на
посещението милиони, оковани във веригите на греха, роби на Сатана,
обречени да претърпят втората смърт, ще отказват да слушат думите на
истината. Ужасно заслепение! Странно безумие!
Два дни преди Пасхата Христос се бе оттеглил от храма за последен път.
Порица лицемерието на еврейските управници и отново се запъти с
учениците Си към Елеонския хълм, и седна с тях на тревистия склон,
издигащ се над града. Още един път прикова очи в стените, кулите и
палатите му. Още един път се вгледа в ослепителната красота на храма -
прекрасна диадема, коронясваща святата планина.
Хиляда години преди това псалмистът бе възхвалявал Божието благоволение
към Израил, направил светия му храм Свое жилище: “В Салим е скинията Му
и обиталището Му е в Сион.” Той “избра юдовото племе, хълма Сион, който
възлюби. Съгради светилището Си като небесните възвишения...” (Пс.
76:2; 78:68-69). Първият храм бе издигнат през най-цветущото време от
историята на Израил. Цар Давид бе събирал обширни складове със
съкровища, а плановете за храмовата конструкция бяха направени по
Божествено вдъхновение (1Лет. 28:12-19). Соломон, най-мъдрият от
израилевите монарси, бе довършил делото. Храмът стана най-великолепното
здание, което светът някога е виждал. И все пак чрез пророк Агей Господ
бе заявил за втория храм следното: “Последната слава на тоя дом ще бъде
по-голяма от предишната...” “Ще разтърся и всичките народи; и отбраните
неща на всичките народи ще дойдат; и Аз ще изпълня тоя дом със слава,
казва Господ на Силите” (Агей 2:9, 7).
Разрушен от Навуходоносор, храмът бе съграден наново около 500 години
преди раждането на Исус Христос от народ, който, след като бе излязъл
от робство, продължило цял човешки живот, се бе завърнал в една
опустошена и почти изоставена страна. Сред този народ имаше възрастни
хора, видели славата на Соломоновия храм, и сега, когато се поставяха
основите на новото здание, доста по-незначително от първото, плакаха.
Пророкът бе описал много изразително този момент: “Кой остава между
вас, който е видял тоя дом в предишната му слава? А какъв го виждате
сега? Не е ли такъв дом в очите ви като нищо?” (Агей 2:3; Ездра 3:12).
Тогава бе дадено обещанието, че славата на втория дом ще бъде по-голяма
от славата на първия.
Но не по великолепие вторият храм бе равен на първия; нито бе осветен
чрез онези видими знаци на Божествено присъствие, характерни за първия.
Нямаше изявление на свръхестествена сила, за да се отбележи освещението
му. Не се видя облак на слава, който да изпълни новоизграденото
светилище. Не падна огън от небето, за да погълне жертвата на олтара.
Божията слава не пребъдваше вече между херувимите в Светая Светих;
ковчегът - престолът на благодатта, и плочите на свидетелството не се
намираха вътре. Никакъв глас от Небето не известяваше на запитващия
свещеник волята на Йехова.
Векове наред евреите напразно се бяха старали да покажат в какво се бе
изпълнило Божието обещание, дадено чрез Агей, но гордост и неверие
заслепиха умовете за истинското значение на пророческите думи. Вторият
храм щеше да бъде почетен не с облака на Божията слава, а с живото
присъствие на Оня, в Когото телесно обитаваше пълнотата на Божеството -
сам Бог, изявен в плът. “Желаният от всички народи” наистина бе дошъл в
Своя храм, по времето, когато Мъжът от Назарет учеше и лекуваше в
свещените храмови дворове. С присъствието на Христос, единствено с
Негово присъствие, вторият храм превъзхождаше по слава първия. Но
Израил бе отблъснал предложения му от Небето Дар. Когато смиреният
Учител премина златната порта и напусна храма, славата се оттегли от
него завинаги. Вече се бяха изпълнили думите на Спасителя: “Ето, вашият
дом се оставя пуст” (Матей 23:3.
Учениците бяха удивени от предсказанието на Христос за разрушаването на
храма и пожелаха да разберат по-пълно значението му. За увеличаване на
храмовото великолепие бяха употребени щедро, в продължение на повече от
четиридесет години богатство, труд и архитектурно изкуство. Ирод Велики
бе пропилял за него както римски богатства, така и еврейски съкровища,
и дори императорът на света го бе обогатил със своите подаръци. Масивни
блокове от бял мрамор с почти баснословни размери, изпратени от Рим,
съставляваха част от неговата конструкция и точно на тях учениците
спряха вниманието на своя Учител, казвайки: “Учителю, виж какви камъни
и какви здания!” (Марко 13:1).
На тези думи Исус даде тържествения и поразителен отговор: “Истина ви
казвам: Няма да остане тук камък на камък, който да се не срине” (Матей
24:2).
Учениците свързваха разрушаването на Ерусалим със събитията около
личното идване на Христос в слава, за да заеме престола на световната
империя, да накаже коравосърдечните евреи и да освободи народа от
римското иго. Господ им беше казал, че ще дойде втори път. Затова,
когато спомена за наказанията над Ерусалим, те си помислиха за това
идване в слава. И събрани около Спасителя на Елеонския хълм, запитаха:
“Кажи ни кога ще бъде това и какъв ще бъде белегът на Твоето пришествие
и за свършека на века?” (Матей 24:3).
Бъдещето милостиво бе прикрито от погледа на учениците. По това време,
ако те напълно разберяха двата ужасни факта - страданията и смъртта на
Изкупителя и разрушаването на техния град и храм - щяха да бъдат
съкрушени от скръб. Христос очерта най-важните събития, които щяха да
се случат преди края на времето. Тогава словата не бяха напълно
разбрани, но значението им - от дадените в тях наставления щеше да се
разкрие пред народа Му във време на нужда. Изговореното пророчество
имаше двоен смисъл - предсказваше разрушаване на Ерусалим и ужасите на
последния велик ден.
Исус обяви на слушащите ученици наказанията, които щяха да се изсипят
над отстъпилия Израил, и специално отплатата, която той щеше да получи
заради отхвърлянето и разпъването на Месия. Непогрешими знамения щяха
да предшестват страшния край. Ужасяващият час щеше да настъпи внезапно
и бързо и Спасителят предупреди последователите Си: “Затова, когато
видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк
Даниил, стояща на святото място (който чете нека разбира), тогава ония,
които са в Юдея, нека бягат по планините” (Матей 24:15-16; Лука 21:20-
21). Когато идолопоклонническите знамена на римляните се издигнеха над
святата земя, простираща се на няколкостотин метра вън от градските
стени, последователите на Христос трябваше да се спасяват с бягство.
Видеше ли се този предупредителен знак, желаещите да се избавят не
трябваше да отлагат. По цялата земя на евреите, както и в самия
Ерусалим, на сигнала за бягство трябваше да се реагира незабавно. Ако
някой се случеше на покрива, не биваше да слиза в къщата си, за да
спасява дори най-ценните си съкровища. Работещите на нивата или на
лозето не трябваше да се бавят, втурвайки се да взимат оставените
встрани горни дрехи. Не трябваше да се колебаят нито за момент, за да
не станат жертва на общото изтребление.
През царуването на Ирод Ерусалим не само бе много разхубавен, но към
световното му укрепление бяха издигнати допълнително кули, стени и
крепости и се смяташе за явно непревземаем. Онзи, който сега публично
би предсказал разрушаването му, щеше да бъде сметнат за умопобъркан
паникьор, както Ной в своето време, но Христос бе казал: “Небето и
земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат” (Матей 24:35).
Гневът се изля върху Ерусалим поради греховете му; упоритото му неверие
го докара до неизбежната участ.
Чрез пророк Михей Господ бе обявил: “Слушайте, прочее, това, първенци
на Якововия дом и началници на израилевия дом, които се гнусите от
правосъдие и извръщате всяка правота, които градите Сион с кръв и
Ерусалим с беззаконие, на които първенците съдят за подкупи,
свещениците му учат за заплата и пророците му чародействат за пари и
пак се облягат на Господа и казват: “Не е ли Господ всред нас? Никакво
зло няма да ни сполети” (Михей 3:9-11).
Тези думи вярно описват покварените и фарисейски самодоволни жители на
Ерусалим. Те претендираха, че строго спазват предписанията на Божия
закон, а престъпваха всичките му принципи. Мразеха Христос, защото
Неговата чистота и святост разкриваха тяхното нечестие; и Го
обвиняваха, че е причина за всичките сполетели ги нещастия в резултат
на греховете им. Макар да знаеха, че е безгрешен, те заявяваха, че
смъртта Му е необходима за спасяването на нацията. “Ако Го оставим така
- казваха еврейските водачи, - всички ще повярват в Него; и римляните
като дойдат, ще отнемат и страната ни, и народа ни” (Йоан 11:4.
Надяваха се, че ако Христос бъде пожертван, те отново ще станат силен и
обединен народ. Ето как разсъждаваха и бяха единодушни за решението на
първосвещеника, че е по-добре един човек да умре, отколкото цял народ
да загине.
Така еврейските водачи изграждаха “Сион с кръв и Ерусалим с беззаконие”
(Михей 3:10). Но макар и убийци на своя Спасител, защото укоряваше
греховете им, те бяха уверени в собствената си правда, смятаха се за
покровителстван от Бога народ и очакваха Господ да ги избави от
неприятелите им. “Затова - продължава пророкът - поради вас Сион ще се
изоре като нива, Ерусалим ще стане грамади развалини и хълмът на дома
Господен - като високи места на лес” (Михей 3:12).
Почти четиридесет години, след като участта на Ерусалим бе обявена от
самия Христос, Господ отлагаше Своите присъди над града и народа. Чудно
бе Божието дълготърпение към тези, които отхвърлиха евангелието Му и
убиха Неговия Син. Притчата за неплодното дърво представяше Божието
отношение към еврейската нация. Заповедта бе издадена: “Отсечи я, защо
да запразня земята” (Лука 13:7), но Божественото състрадание я беше
пощадило още известно време. Сред евреите все още имаше твърде много
хора, непознаващи характера и делото на Христос. А децата нямаха същите
благоприятни случаи да приемат светлината, която родителите им бяха
отхвърлили. Чрез проповядването на апостолите и на техните
последователи Бог щеше да направи тя да огрее и тях и да им даде да
видят как пророчеството е било изпълнено не само с раждането и живота
на Христос, но и с Неговата смърт и възкресение. Децата не трябва да
бъдат осъждани заради греховете на родителите си. Но ако, познавайки
цялата светлина, дадена на родители им, те отхвърлеха допълнителната,
подарена им специално, ставаха съучастници в родителския грях и
превишаваха мярката на своето нечестие.
Дълготърпението на Бога към Ерусалим само затвърди евреите в упорито
непокаяние. В омразата и жестокостта си към учениците на Исус те
отхвърлиха и последното предложение на милост. Ето защо Бог оттегли от
тях закрилата Си и престана да ограничава мощта на Сатана и неговите
ангели. Нацията бе оставена под контрола на избран ия от тях водач.
Нейните чада бяха отблъснали Христовата благодат, която би им осигурила
възможност, би им дала сила да победят злите си наклонности, а сега те
бяха победени от тях. Сатана бе възбудил най-свирепите и най-долните
страсти на душата. Хората престанаха да разсъждават; бяха обезумели,
управлявани от собствените си прищевки и сляпа страст. Проявяваха
сатанинска жестокост. В семейството и сред народа, в средите на най-
висшите, както и сред най-низшите класи владееше подозрение, завист,
омраза, борба, бунт, несъгласие, убийства. Никъде нямаше сигурност.
Приятели и роднини се предаваха един друг. Родители убиваха децата си и
деца убиваха родителите си. Необуздаваните им страсти ги правеха
тирани. Евреите бяха послушали фалшиви свидетели, за да осъдят невинния
Божи Син. Сега фалшиви обвинения правеха несигурен собствения им живот.
Чрез делата си те отдавна казваха: “Махнете отпред нас Светия Израилев”
(Исая 30:11). Желанието им бе изпълнено. Страхът от Бога не ги
безпокоеше повече. Сатана бе застанал начело на нацията и най-висшите
граждански и религиозни власти му се подчиняваха.
Водачите на опозиционните фракции се обединяваха понякога, за да
ограбват и измъчват своите нещастни жертви, а после отново се
нахвърляха един срещу друг и се избиваха безмилостно. Даже светостта на
храма не можеше да задържи ужасната им ярост и жестокост. Богомолците
биваха убивани пред олтара и светилището се оскверняваше от телата им.
И въпреки това в своята слепота и богохулна надменност подстрекателите
на това пъклено дело заявяваха публично, че не се страхуват от
унищожаването на Ерусалим, защото той бил собственост на Бога. За да
утвърдят още повече мощта си, те подкупваха лъжливи пророци да
обявяват, даже по времето, когато римските легиони обсаждаха храма, че
народът трябва да чака избавление от Бога. До последния момент
множествата твърдо вярваха, че Всевишният ще се намеси, за да осъди
техните противници. Но Израил беше отхвърлил Божествената закрила и
сега бе без нея. Нещастен Ерусалим! Разкъсван от вътрешни раздори,
улиците му обагрени от кръвта на чадата му, избиващи се едни други,
докато чужди войски събаряха укрепленията и избиваха войниците му!
Всички предсказания на Христос за разрушаването на Ерусалим се
изпълниха до последната буква. Евреите преживяха истинността на
предупредителните Му думи: “...с каквато мярка мерите, с такава ще ви
се мери” (Матей 7:2).
Появяваха се знамения и чудеса, предричащи бедствия и гибел. Посред нощ
над храма и олтара изгря неестествена светлина. При залез върху
облаците се изобразяваха военни колесници и войници, приготовляващи се
за бой. Свещениците, служещи нощем в светилището, се ужасяваха от
тайнствени звуци; земята трепереше и множество гласове се чуваше да
казват: “Да се махнем оттук.” Голямата източна порта, която бе толкова
тежка, че двадесет мъже едва можеха да я затворят, и която бе осигурена
с огромни железни прътове, закрепени дълбоко в солидния каменен праг, в
полунощ се отвори сама (Милман. История на евреите. Кн.13).
В продължение на седем години един човек вървеше нагоре-надолу по
улиците на Ерусалим, известявайки събитията, които щяха да се стоварят
над града. Ден и нощ пееше той неспокойната погребална песен: “Глас от
изток! Глас от запад! Глас от четирите ветрища! Глас срещу Ерусалим и
глас срещу храма! Глас срещу младоженци и невести! Глас против целия
народ!” (пак там). Това странно същество бе хвърлено в затвор и
бичувано, но стон не излезе от устата му. На оскърбленията и мъченията
той отговаряше само: “Горко, горко на Ерусалим!” “Горко, горко на
неговите жители!” Предупредителният му вик не престана, докато не бе
убит при обсадата, която бе предрекъл.
Нито един християнин не загина при разрушаването на Ерусалим. Христос
бе предупредил учениците Си и всички, които вярваха на Неговите думи,
бдяха за обещания знак: “А когато видите Ерусалим, че е заобиколен от
войски - бе казал Исус, - това да знаете, че е наближило запустяването
му. Тогава ония, които са в Юдея, нека бягат в планините, и които са
сред града, да излязат вън...” (Лука 21:20-21). Римляните под
водителството на Цестий бяха обсадили града, но когато всичко
изглеждаше готово за бърза атака, те неочаквано вдигнаха обсадата. Об-
градените, изгубили надежда за успешна отбрана, бяха вече готови да се
предадат, когато
римският генерал оттегли войските си, без да има ни най-малка видима
причина. Но милостивото провидение на Бога ръководеше събитията за
доброто на Неговия собствен народ. Обещаният знак бе даден на
очакващите християни и сега всички, пожелали да послушат
предупреждението на Спасителя, имаха благоприятен случай да се спасят.
Събитията бяха ръководени така, че нито евреи, нито римляни можеха да
попречат на бягството на християните. При отстъплението на Цестий
евреите, излизайки от Ерусалим, се втурнаха да преследват армията му. И
докато двете армии бяха заети с това, християните имаха възможността да
напуснат града. В същото време стената също бе очистена от врагове,
които биха могли да се опитат да ги спрат. По време на обсадата евреите
се бяха събрали в Ерусалим, за да отпразнуват празника Шатроразпъване и
така християните по цялата страна имаха възможност да избягат
необезпокоявани, без бавене, на сигурно място - градът Пела в страната
Пирея отвъд Йордан.
Еврейските сили, преследващи Цестий и армията му, нападнаха в тил с
настървение, застрашаващо римската войска с пълно унищожение. С големи
усилия римляните успяха да се оттеглят. Евреите почти нямаха загуби и
се завърнаха триумфално в Ерусалим с богата плячка. Но този явен успех
им донесе само зло. Обхвана ги дух на упорита съпротива срещу
римляните, което скоро докара неизразими нещастия над обречения град.
Ужасни бяха бедствията, връхлетели Ерусалим при възобновяването на
обсадата. Градът бе обкръжен от Тит по време на Пасхата, когато вътре
се бяха събра-ли милиони евреи. Запасите им от храна, ако бяха
съхранявани грижливо, биха стигнали за години, но те бяха унищожени
предварително от ревността и отмъстителността на враждуващите групи. И
сега пред всички се изправи призракът на ужасен глад. Една мяра жито се
продаваше за един талант. Болките от глада бяха толкова свирепи, че
хората гризяха кожата на коланите и сандалите си, както и покритията на
щитовете си. Мнозина се промъкваха нощем вън от градските стени, за да
събират диви растения, макар повечето от тях да биваха залавяни и
убивани при жестоки мъчения. А на благополучно завърналите се често
пъти им ограбваха събраното с такъв голям риск. Властващите налагаха
над изнемогващите от глад хора най-безчовечни изтезания, за да им
отнемат и последните оскъдни, скътани някак запаси. И тези жестокости
се вършеха обикновено от добре нахранени хора, които просто искаха да
се осигурят с храна за в бъдеще.
Хиляди загиваха от глад и епидемии. Естествените човешки чувства сякаш
бяха изчезнали. Съпрузи ограбваха съпругите си и жени - мъжете си.
Виждаха се деца да измъкват храната от устата на родителите си.
Въпросът на пророка: “Може ли жена да забрави сучещото си дете...?”,
получи отговор отвътре стените на този осъден град: “Ръцете на
милозливите жени свариха чадата им; те им станаха храна при разорението
на дъщерята на людете Ми” (Исая 49:15; Плачът на Еремия 4:10). Отново
се изпълни предупредителното пророчество, дадено преди четиринадесет
столетия: “Жената между вас, която е изтънчена и изнежена, която не би
дръзнала да тури на земята стъпалото на ногата си по причина на
изтънченост и изнеженост, ще гледа с немилостиво око на мъжа, който
почива на пазухата й, на сина си, на дъщеря си и... на чадата, които е
родила; защото ще ги яде тайно поради лишението от всичко при обсадата
и притеснението, с което неприятелят ти ще те притесни в градовете ти”
(Второзак. 28:56,57).
Римските водители се стремяха да всеят ужас сред евреите и така да ги
принудят да се предадат. Пленниците, които се съпротивляваха при
пленяването, бяха бичувани, измъчвани и разпъвани пред градските стени.
По този начин биваха умъртвявани ежедневно стотици хора. Ужасното дело
не престана, докато издигнатите кръстове по продължението на
Йосафатовия дол и Голгота станаха толкова много, че не можеше да се
мине между тях. Така ужасяващо се изпълни страшната клетва, изречена
пред съдебния престол на Пилат: “Кръвта Му да бъде на нас и на чадата
ни” (Матей 27:25).
Тит желаеше да сложи край на ужасните сцени и по този начин щеше да
спести на Ерусалим пълната мярка на неговото наказание. Римлянинът бе
потре-сен от гледката с телата на жертвите, натрупани по долините. Като
омагьосан наблюдаваше от билото на Елеонския хълм великолепния храм и
издаде заповед да не бъде докоснат нито камък от него. Преди да
предприеме завладяването на тази крепост, той отправи сериозна молба
към еврейските водачи да не го принуж-дават да оскверни с кръв святото
място. Ако те излязат навън и се бият където и да било другаде, никой
римлянин няма да наруши светостта на храма. Сам Йосиф Флавий им отправи
най-красноречив призив да се предадат, за да спасят себе си, града и
мястото на богослужението си. Но на думите му бе отговорено със злъчни
проклятия. Стрели бяха изпратени по него, както стоеше пред тях -
последният човешки посредник, който ги умоляваше. Евреите бяха
отхвърлили призива на Божия Син и сега увещанията и молбите ги правеха
само още по-упорити - до сетни сили, в съпротивата им. Напразни бяха
усилията на Тит да спаси храма. Един по-велик от него бе заявил, че там
няма да остане камък върху камък.
Сляпото упорство на еврейските водачи и отвратителните престъпления,
които се извършваха вътре в обсадения град, предизвикваха ужас и
възмущение у римляните и Тит най-после намисли да превземе храма с
щурм. Реши обаче, ако е възможно, да го запази от разрушение. Но
заповедите му не бяха зачетени. Една вечер, след като се бе оттеглил в
шатрата си, евреите излязоха от храма и нападнаха войниците, намиращи
се отвън. В разгара на боя войник хвърли през един отвор в предверието
на храма пламтящ факел и кедровите зали около Светая пламнаха веднага.
Тит се втурна към мястото, последван от генералите и легионерите си, и
заповяда на войниците да потушат пламъците. Но на думите му не бе
обърнато никакво внимание. В яростта си те хвърляха запалени факли в
помещенията до храма и след това с мечовете си избиваха приютилото се
там многолюдие. Кръвта се лееше като река надолу по храмовото стълбище.
Хиляди евреи загинаха. Извисявайки се над шума от битката, се чуваха
гласове: “Ишабод!” - славата се оттегли.
“Тит разбра, че е невъзможно да спре яростта на войниците. Влезе вътре
с офицерите си и се загледа в интериора на святата сграда.
Великолепието го удиви и докато пламъците не бяха още проникнали в
Светая, направи последно усилие за спасяване. Изскочи навън и отново
започна да увещава войниците да потушат пожара. Центурионът Либералий
се опита със своя щаб да наложи покорност, но даже и респектът пред
императора отстъпи пред яростната вражда към евреите, пред свирепата
възбуда за борба и пред ненаситната алчност за плячка. Войниците
гледаха как всичко наоколо свети от злато, ослепително блестящо от
лудата игра на пламъците. Те си въобразяваха, че в светилището са
скрити неизброими съкровища. Един от тях незабелязано хвърли пламтящ
факел между пантите на вратата. За миг цялото здание лумна в пламъци.
Заслепени от дима и светлината, офицерите бяха принудени да се оттеглят
и прекрасното здание бе оставено на съдбата му.
Това бе ужасно зрелище за римляните, а камо ли за евреите. Целият връх
на хълма, издигащ се над града, пламтеше като вулкан. Постройките се
срутваха една след друга със страхотен трясък и бяха поглъщани от
огнената бездна. Кедровите покриви приличаха на море от пламъци;
позлатените кубета пламтяха като горящи остриета от червена светлина;
кулите над вратите издигаха високи стълбове от пламъци и дим. Съседните
хълмове бяха осветени и се виждаха тъмни групи от хора да наблюдават
вцепенени от страх разрастващото се опустошение; върху стените и
височините нататък в града се тълпеше народ, лице до лице, някои
прибледнели от мъката на отчаянието, други намръщени от безсилието за
отмъщение. Виковете на римските войници, бягащи насам-натам, и
стоновете на бунтовниците, загиващи в пламъците, се смесваха с тътена
на пожара и с гърмежа на падащите греди. Ехото в планините повтаряше и
връщаше обратно писъците на струпаните по височините хора; по цялото
протежение на стените отекваха писъци и ридания; изнемощели от глад
хора събираха сетни сили за последен вик на страдание и безутешност.
Клането вътре бе още по-ужасно от зрелището отвън. Мъже и жени, старци
и младежи, бунтовници и свещеници, съпротивляващи се и молещи се за
милост, бяха съсичани в безразборна сеч. Броят на убитите надминаваше
броя на убийците. Легионерите трябваше да се катерят по купищата
трупове, за да продължат изтребителното дело” (Милман. История на
евреите. Кн. 16).
Скоро след унищожаването на храма целият град падна в ръцете на
римляните. Еврейските водителите изоставиха непревземаемите кули и Тит
ги намери пусти. Взираше се в тях с удивление и заявяваше, че Господ ги
е предал в ръцете му, защото никакви машини, колкото и мощни да са, не
биха преодолели огромните укрепления. Както градът, така и храмът бяха
сринати до основи и земята, на която стоеше светият дом, бе изорана
“като нива” (Еремия 26:1. В обсадата и последвалото клане загинаха
повече от един милион души. Останалите живи бяха откарани в плен,
продадени като роби, завлечени в Рим, за да украсяват триумфа на
завоевателя, хвърлени на диви зверове в амфитеатрите или пръснати по
цялата земя като бездомни скитници.
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 10 мес.
РАЗМЕРЪТ НА БЕЗДНАТА НАМАЛЯВА
Ватикана прелива кръв на САЩ

“Когато протестантизмът протегне ръката си над бездната...(E.G.White)
Замисляли ли сте се по какъв начин Вторият звяр от “Откровение” ще промени характера си и от някакво чудновато “зверче с рога като на агне”, ще започне "да реве като змей"? Няма никаква логика това същество да запази същия характер “и състав”, а да бъде различно от първоначалния си вид.
Трябва в него да е настъпила някаква коренна промяна. Тя едва ли може да е във външния вид, защото ако характерът е същият, то в каквито дрехи да се облече човек, пак ще изразява себе си. Следователно, ще има промяна в естеството на зверчето. На пръв поглед ръководните органи на САЩ са същите, все още имат президент, все още имат Сенат, все още имат републиканска форма на управление. Но има някаква особеност, която се усеща дори от незапознатите с пророчествата. Каква е тя? Преди няколко столетия вярващи, гонени от папската машина, избягаха в новооткрития континент, защото искаха да живеят свободно и да изповядват без принуда своята вяра. Постепенно обаче на този континент започнаха да пристигат все повече желаещи да забогатеят, хора, които не се вълнуваха толкова от Божието присъствие, или пък пълни атеисти. А през последните години под натиска на Католическата църква все повече са изселниците от католическите страни. Така САЩ постепенно се превръща в придатък на Ватикана.

В бившата протестантска страна (казвам “бивша”, защото броят на католиците расте с голяма бързина) католиците постъпват на все повече важни постове и заемат ключови позиции в управлението на държавата. Преди един век едва ли някой е предполагал, че католик ще стане президент, но след Кенеди вече нищо не е чудно. След като настоящият държавен глава беше избран по доста съмнителен начин, и от много страни имаше протести за неизпълнените условия, на които той трябваше да отговаря по Конституция, се стигна дори до искане Върховният съд да се произнесе по този въпрос. Но...отговорът беше, че искането няма да се разглежда! Защо? Обяснението е само едно: Защото във Върховия съд мнозинство вече имат католиците! За състава на правителството и администрацията на Обама, както и за Сената също може да се говори доста. Така например вицепрезидентът на САЩ е йезуит, както и доста от кадрите в Конгреса. Впрочем, ето едно лично свидетелство на един йезуитски сайт: (връзка http://ajcunet.edu/Graduates-of-Jesuit-Institutions-Well-Represented-in-the-112th-U-S-Congress-and-Obama-Administration )
Едва ли е нормално да се очаква нещо друго, освен защита на католическите идеи, след като 10 на сто от членовете на 112-ия конгрес на САЩ са възпитаници на йезуитски колежи. Никой не трябва да си мисли, че възпитаник на йезуитите по характер и мироглед прилича на възпитаник на математически или на на друг институт. Добре е да си припомним само кой е основателят на този орден и да разберем какви са възпитаниците на подобни колежи. Съвсем естествено е, щом толкова голям процент от тях са в ръководните органи на страната, политиката, която водят САЩ да клони към Ватикана! Има ли в такъв случай необходимост да се чудим как ще се изпълни пророчеството:

“Когато протестантизмът протегне ръката си над бездната, за да хване десницата на Рим, когато подаде ръката си над пропастта, за да хване тази на спиритизма, когато под влияние на този троен съюз нашата страна се отрече от всеки принцип на Конституцията на протестантско и републиканско управление, създавайки условия за пропагандиране на папските лъжи и заблуди, дотогава можем да кажем, че времето за чудната дейност на Сатана е дошло и краят е близо” (“Свидетелства”, т.5).
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 11 мес.
Заглавие: Атмосферата в дома – 1 – Християнският дом – Елена Вайт (Елън Уайт)

ДОМЪТ Е СЪРЦЕТО НА ВСЯКА ДЕЙНОСТ. Обществото се състои от отделни семейства, които определят неговия цялостен облик, и то е такова, каквото тези семейства го направят. От сърцето са “изворите на живота”, а сърцето на обществото, на църквата и на нацията е домът. Благоденствието на обществото, успехът на църквата и благополучието на нацията завият от влиянието на дома.

Бъдещето на обществото, неговото положително развитие или упадък, се определят от навиците и морала на младежта, която израства около нас. Ако младите се възпитават правилно още от детинство и техните характери се оформят в стремеж към придобиване на добродетели и благородни навици (като самоконтрол, въздържание и др.), влиянието им върху обществото наистина ще бъде положително. Ако обаче те лъжат оставени непросветени и неконтролирани, в резултат на което станат своенравни, невъздържани в желанията, апетита и страстите си, тяхното бъдещо влияние върху изграждането и развитието на обществото няма да бъде положително. Приятелските връзки, които младите сега поддържат, средата, в която живеят и се развиват, навиците ,които оформят принципите, които възприемат, са показател за това, какво ще бъде състоянието на обществото в идните години.

НАЙ-ПРИВЛЕКАТЕЛНИЯТ ОБРАЗ НА НЕБЕТО. Домът трябва да стане всичко най-хубаво и привлекателно, което тази дума означава. Трябва да бъде малко небе тук на земята - място, чувствата се възпитават и проявяват, без да се подтискат. В него трябва да се възпитава любов, съчувствие и дълбоко уважение един към друг. Нашето щастие зависи от всичко това.
Най-хубавият образ на Небето е онзи дом, в който обитава Божият Дух. Ако се изпълнява волята на Бога, мъжът и жената ще се уважават взаимно и между тях ще съществува трайна любов и доверие.

АТМОСФЕРАТА В ДОМА Е ВАЖНО НЕЩО. Атмосферата, която създават бащата и майката, изпълва целия дом и се чувства навсякъде.
До голяма степен именно на родителите се дължи атмосферата в домашния кръг и когато между тях има неразбирателство, децата израстват и се възпитават в същия дух. Направете нашата домашна атмосфера да ухае с приятния аромат на нежност и внимание. Ако сте се отчуждили един от друг и не сте успели да бъдете библейски християни, обърнете се; защото характерът, който проявяват по време на изпит, ще бъде същият характер, който ще имате и при идването на Христос. Ако трябва да бъдете светии на небето, трябва да бъдете най-напред светии на земята. Чертите на характера, които изграждате в живота си, няма да бъдат променени при смъртта или при възкресението. Вие ще излезете от гроба със същите наклонности, каквито сега проявявате във вашия дом и в обществото. Исус не променя характера при Своето идване. Делото на преобразяване трябва да бъде извършено именно сега. Нашият ежедневен живот определя вечната ни участ.

СЪЗДАВАНЕ НА ЧИСТА АТМОСФЕРА Във всеки християнски дом трябва да има правила. Необходимо е родителите с думите и държанието си един към друг да дават на своите деца скъпоценен и жив пример за това, което желаят те да бъдат. Чистота при общуване и говорене и истинска християнска вежливост трябва да бъдат практикувани постоянно. Учете децата и младежите да уважават себе си, да бъдат верни на Бога и на Божиите принципи. Научете ги да почитат Божия закон и да му се покоряват. Тези принципи ще контролират живота ми и ще бъдат проявявани и в отношенията им с другите. Те ще въздават чиста атмосфера, която ще влияе и насърчава слаби души в пътя, който води нагоре към светостта и небето. Нека всеки урок има възвисяваш и облагородяващ характер и докладите в небесните книги да бъдат такива, че да не се посрамите от тях в деня на съда.
Децата, които приемат този вид наставление ще бъдат приготвени да заемат своето място и да носят своята отговорност. Чрез думи и пример те постоянно ще помагат и на други да вършат правото. Онези, чиято морална чувствителност не е била притъпена, ще оценят правите принципи; те ще преценят правилно своите природни дарби и ще използват по най-добър начин физическите си, умствени и морални сили. Такива души са мощно защитени срещу изкушения. Те са обкръжени от стена, която не е лесно да бъде съборена.
Бог би желал нашите семейства да бъдат символ на Небесното семейство. Нека родители и деца имат ясно в съзнанието си това всеки ден и нека се отнасят един към друг като истински членове на Небесното семейство. Само тогава животът им ще бъде за света нагледен урок за това, какви трябва да бъдат домовете и семействата, които обичат Бога и пазят Неговите заповеди. Христос ще бъде прославен; Неговият мир, Неговата любов и благодат ще изпълват дома като скъпоценно благоухание.
Много неща зависят от бащата и майката. Те трябва да бъдат твърди в изискванията си, но същевременно в дисциплината, която прилага при възпитанието на своите деца, да проявяват много любов.
Родителите трябва да работят много сериозно за изграждане на подреден, уютен и спокоен дом, в който небесните ангели ще бъдат привлечени и ще донесат Божия мир и благоуханно влияние.

НАПРАВЕТЕ ДОМА СВЕТЪЛ И ЩАСТЛИВ. Никога не забравяйте, че трябва да направите дома си светъл и щастлив за вас и за децата си чрез подхранване на добродетелите, които притежава Спасителят. Ако Христос е в дома, ще различавате доброто и злото; ще бъдете способни да помагате на своите деца да бъдат дървета на правда, принасящи плода на Духа.
Може да се появят трудности, но те са част от човешкия живот. Нека търпението, благодарността и любовта да поддържат слънчевата светлина в сърцето, макар денят да е облачен и мрачен.
Домът може да е скромен, но той трябва да бъде винаги място, където учтивостта и любовта са постоянни гости.
Прилагайте правилата на дома с мъдрост и любов, а не с железен жезъл. На едно възпитание, извършвано с любов, децата ще отговарят с доброволно послушание. Насърчавайте чрез похвала вашите деца винаги, когато можете. Доколкото е възможно направете живота има щастлив... Пазете почвата на сърцето мека чрез проява на любов и нежност, като по този начин я приготвяте за семето на истината. Помнете, че Господ дава не само облаци и дъжд на земята, но и приятна слънчева светлина, която прави семето да покълне и цветовете да се появят. Помнете, че децата се нуждаят не само от укор и наказание, но още повече от насърчение и похвала, от приятната слънчева светлина на ласкавите думи.
Не трябва да има борби в дома ви. “Мъдростта, която е отгоре, е първо чиста, после мирна, плодоносна, безпристрастна, нелицемерна. А плодът на правдата се сее с мир от тези, които творят мир.” Онова, от което се нуждаем в домовете си, е нежност и мир.

НЕЖНИ ВРЪЗКИ, КОИТО СВЪРЗВАТ ЗАВИНАГИ. Семейството е най-тясната, най-нежната и най-святата от всички връзки на земята. Тя бе определена да бъде благословение за човешкия род. И тя е благословение тогава, когато в брачния завет се встъпва разумно, със страх Божи и с дълбоко разбиране на семейните отговорности.
Всеки дом трябва да бъде място на любов, място, където Божиите ангели обитават и действат с нежност, оказвайки покоряващо влияние върху сърцата на родители и деца.
Нашите домове трябва да станат един Ветил, сърцата им - едно светилище. Когато Божията любов се подхранва в душата, ще има мир, ще има светлина и радост. Разтваряйте с любов Божието Слово пред вашите семейства и запитвайте: “Какво е казал Бог?”

ХРИСТОВОТО ПРИСЪСТВИЕ ПРАВИ ДОМА ХРИСТИЯНСКИ. Домът, украсен с любов, съчувствие и нежност, е място, което ангелите обичат да посещават и където Бог се прославя. Влиянието на един грижливо пазен християнски дом в детските и младежките години е най-сигурната защита срещу покварата в света. В атмосферата на такъв дом, децата ще се научат да обичат както земните си родители, така и небесния си Баща.
За да не бъдат повлияни от покваряващото влияние на света, още от най-ранно детство трябва да се изгради защитна бариера между тях и него.
Всеки християнски дом трябва да изявява на света силата и превъзходството на християнското възпитание. Родителите трябва добре да разберат своята отговорност. От тях се изисква да запазят домовете си от всяко петно на морално зло.
Божията святост трябва да прониква и изпълва дома. Родители и деца трябва да се научат да сътрудничат на Бога. Те трябва да приведат своите навици и обичаи в хармония с Божиите планове.
Семейните отношения трябва да имат освещаващо влияние. Християнските домове, основани и ръководени в съгласие с Божия план, са едно чудно помощно средство за изграждане на християнски характер... Родители и деца трябва да се съединят в принасяне на служба от любов към Този, Който единствено може да запази човешката любов чиста и благородна.
Първото дело, което трябва да бъде извършено в един християнски дом е да се види, че Духът на Христос пребъдва там, че всеки член на семейството може да вземе кръста си и да следва Исус по пътя, по който Той го води.
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 11 мес.
Заглавие: Наказание за невежеството – 2 – Съвети за диетата и храненето – Елена Вайт (Елън Уайт)



Бог е създал закони, които, вложени в нас, управляват телата ни. Тези закони са Божествени. За всяко нарушение има наказание, което се осъществява рано или късно. Повечето болести, от които човечеството е страдало и все още страда, са причинени от невежество по отношение на телесните закони. Хората са сякаш безразлични към проблемите на здравето и действат упорито за своето унищожение. Когато бъдат съкрушени и омаломощени физически и умствено, викат доктора и се тровят с лекарства.
ЗР, октомври 1866 г.

Не винаги има невежество

12. Когато се заговори на някои хора по здравни въпроси, те често казват: “Знаем много повече, отколкото изпълняваме”. Не осъзнават, че са отговорни за всеки лъч светлина, отнасящ се за тяхното добро физическо състояние, и че всеки навик бива подложен на проверка от Бога. Не трябва да се отнасяме небрежно към физическия живот. Всеки орган, всяка фибра от тялото трябва да бъдат свято пазени от вредни навици.
6 С, с. 372, 1900 г.

Отговорност за светлината

13. Всеки ден, още от времето, когато ни огря светлина по въпросите на здравната реформа, се задават уместни въпроси: “Практикувам ли въздържание във всичко?” Подходяща ли е храната ми, за да съм в състояние да постигна възможно най-много?” Ако не можем да отговорим положително на тези въпроси, стоим осъдени пред Бога, защото ще ни държи отговорни за светлината, озарила пътя ни. Бог не взема предвид времето на невежеството, но изисква веднага щом ни огрее светлина, да променим разрушителните за здравето навици и да възприемем правилно отношение към физическите закони.
ЗР, ноември 1880 г.

14. Здравето е съкровище. То е по-ценно от всичките ни земни притежания. Богатство, образование и почести се придобиват с цената на загуба на енергия и здраве. Нито едно от тях не може да даде щастие, ако няма здраве. Ужасен грях е да злоупотребяваме със здравето, което Бог ни е дарил. Такива злоупотреби ни омаломощават за цял живот и ни правят неудачници дори да сме постигнали най-високото образование. [Примери за страдание, дължащо се на пренебрегване на светлината - с. 119, 204]
ХВБХ, с. 150, 1890 г.

15. Бог е дал на Своите творения големи възможности за живот и щастие. Ако законите Му не се нарушават никога, ако всички хора действат в хармония с Божествената воля, резултатът ще бъде здраве, мир и щастие, а не мъка и непрестанни злини.
ХВБХ, с. 151, 1890 г.

16. Внимателното придържане към законите, които Бог е вложил в нас, ще доведе до здраве и ще предотврати срив на жизнената система. [Здравната реформа като Божие средство за намаляване на страданията - т. 788]
Сп. ЗС, август 1886 г.

Жертва без недостатък

17. В древното еврейско богослужение се е изисквало всяка жертва да бъде без недостатък. В Библията се казва, че трябва “да представим телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога като наше духовно служение”. Ние сме Божие творение. Псалмистът, размишлявайки върху чудното дело на Бога в човешкото тяло, възкликва: “Страшно и чудно съм направен”. Мнозина, които познават науките и знаят теорията на истината, не разбират законите, управляващи собствените им тела. Бог ни е дал способности и таланти. Наше задължение е като Негови синове и дъщери да ги използваме по най-добрия начин. Ако отслабваме силите на ума и тялото чрез лоши навици или прищевки на извратен апетит, ще ни бъде невъзможно да отдадем заслужена почит на Бога.
ХВБХ, с. 15, 1890 г.

18. Бог иска тялото да Му бъде представено като жива, а не като мъртва или умираща жертва. Жертвите на древните евреи трябвало да бъдат без недостатък. Ще бъде ли приятно на Бога да приема “жертви” с болести и развала? Той ни казва, че тялото е храм на Светия Дух и изисква да се грижим за този храм, за да бъде той подходящо обиталище за Светия Дух. Апостол Павел дава следния съвет: “И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени. Затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии”. Всички трябва много внимателно да запазят тялото във възможно най-добро физическо състояние, за да могат да отдават на Бога съвършена служба и да вършат задълженията си в дома и в обществото.
[ХВБХ, с. 52, 53]; ЗР, с. 121,1890 г.


Жалък дар

19. Необходимо е да узнаем как да ядем, как да пием и как да се обличаме, така че да запазваме здравето си. Болестта се причинява от нарушаване на здравните закони и е резултат от неспазване на природния закон. Първото ни задължение към Бога, към самите нас и към ближните е да спазваме Божиите закони, включващи и законите на здравето. Ако сме болни, налагаме тежко бреме върху нашите приятели и ставаме неспособни да изпълняваме задълженията си в семействата и към ближните си. Когато настъпи преждевременна смърт в резултат от нарушаването на природния закон, причиняваме скръб и страдания на други хора; лишаваме близките си от помощта, която би трябвало да им оказваме в живота; ограбваме семействата си от утехата и помощта, които бихме могли да им отдадем, а така също ограбваме Бога от службата, която Той изисква за напредъка на славното Му дело. В такъв случай не сме ли нарушители на Божия закон?
Бог обаче е всеблаг, милостив и нежен и когато се получи светлина за разрушавалите здравето си с греховни прищевки и те се убедят в греха, покаят се и потърсят прощение, Той се отнася благосклонно към предложения Му беден дар и ги приема. Каква нежна милост проявява Бог, когато не отхвърля остатъка от зле прекарания живот на страдащия, каещ се грешник! В Своята благодат и милост Той спасява тези души, сякаш ги изтръгва от огън. Но дори в най-добрия случай, каква безполезна и жалка жертва се предлага на чистия и свят Бог! Облагородяващите способности са били парализирани от погрешни навици и греховни прищевки. Стремежите са отклонени в погрешна посока, а тялото и душата обезобразени.
3 С, с. 164, 165,1872г.
 
allvin cool bg каза:
преди 8 год. 11 мес.
Заглавие: Основания за реформата – 1 – Съвети за диетата и храненето – Елена Вайт (Елън Уайт)

За Божия слава

1. Дадена ни е само една възможност за живот. Въпросът на всеки от нас трябва да бъде: “Как да вложа силите си, за да постигна най-много? Какво да направя за Божия слава и за доброто на моите ближни?” Животът е ценен само ако се използва за постигането на тези цели.
Главното ни задължение към Бога и към ближните е самоусъвършенстването. Всяка дарба, с която Творецът ни е надарил, трябва да бъде развита до съвършенство, за да сме способни да извършим възможно най-много добрини. Затова времето, посветено на постигането и запазването на физическото и умственото здраве, е употребено за добро. Не можем да си позволим да намаляваме или осакатяваме която и да е функция на тялото и интелекта. Ако правим това, ще страдаме и от последствията.

Избор на живот и смърт

Всеки човек има в известна степен възможността да прави със себе си това, което избере. На наше разположение са благословенията на този живот, а също и на безсмъртието. Човек може да постигне характер с голяма стойност, придобивайки нова сила при всяка следваща стъпка. Може всекидневно да напредва в познание и мъдрост, като получава нови радости в развитието си и прибавя благодетел към благодетел и благодат към благодат. Способностите му ще се усъвършенстват в процеса на употребата им; колкото повече мъдрост придобива, толкова повече ще се увеличава способността му да придобива. Така интелектът, познанията и добродетелите ще получават по-голяма сила и ще се оформят в съвършена симетрия.
От друга страна, той може да допусне силите му да “ръждясат” поради бездействие или да се изродят поради лоши навици, липса на самоконтрол, както и на морална и религиозна устойчивост. Тогава пътят му тръгва надолу; човекът не се подчинява на Божия закон и на законите на здравето. Апетитът го побеждава, естествените му наклонности го завладяват. За него е по-лесно да позволи на силите на злото, които винаги са активни, да го завлекат назад, отколкото да се бори срещу тях и да върви напред. Резултатът е поквара, болести и смърт. Такава е историята на много хора, които биха могли да бъдат полезни за Божието дело и за човечеството.
[ХВБЛ, с 41, 42]; ЗС, с. 107, 108, 1890 г.

Търсене на съвършенство

2. Бог желае да постигнем стандарта на съвършенството, достъпен за нас чрез Христовия дар. Той ни призовава да застанем на страната на доброто, да се свържем с небесните вестители, да възприемем принципи, които ще възстановят в нас Божествения образ. В Своето писано Слово и във великата книга на природата Бог е разкрил принципите на живота. Нашето участие е да придобием познания за тези принципи и чрез послушание да Му сътрудничим за възстановяване на здравето не само в тялото, но и в душата.
СВЛ, с. 114, 115, 1905 г.

3. Живият организъм е Божия собственост. Той Му принадлежи по сътворение и по изкупление. Ако използваме погрешно силите си, ограбваме Бога от честта, която Му дължим.
Писмо 73а, 1896 г.

Въпрос на послушание

4. Хората не разбират задължението си към Бога да Му представят чисти, неопетнени, здрави тела.
Ръкопис 49, 1897 г.

5. Неуспехът да се грижим за живата машина е обида за Твореца. Има определени от Бога правила, които, ако бъдат спазвани, ще предпазват човешките същества от болести и преждевременна смърт.
Писмо 120, 1901 г.

6. Една от причините, поради които не получаваме повече от Божиите благословения, е фактът, че не отдаваме внимание на дадената ни по Негова милост светлина по отношение на законите на живота и здравето.
РХ, 8 май 1883 г.

7. Бог е действителният автор на физическите закони, както е автор и на моралния закон. Той е изписан със собствения Му пръст върху всеки мускул, отразен е във всяка способност, поверена на човека.
ПХ, с. 347, 348, 1900 г.

8. Създателят на човека е приготвил живата система на нашите тела. Всяка функция е чудно и мъдро устроена. Бог е обещал да поддържа тази система в добро здравословно състояние, ако човекът се подчинява на законите Му и сътрудничи с Него. Всеки управляващ човешкото тяло закон трябва да бъде оценяван като Божествен по характер и значение толкова, колкото е Божието слово. Всяко небрежно, невнимателно действие, всяка злоупотреба с чудния Божи механизъм - резултат от пренебрегването на ясните закони на човешкия живот, са нарушение на Божия закон. Можем да наблюдаваме и да се възхищаваме от делото на Бога в природата, но човешкото тяло е най-чудното Му творение.
Ръкопис 3, 1897 г.
[Грехът да се предприемат действия, които ненужно изтощават тялото или замъгляват разума - т. 194]

9. Грях е да се нарушават законите на тялото, както е грях и да се нарушават десетте заповеди. И в двата случая се престъпват Божиите закони. Склонните да пренебрегват Божия закон в организма, са склонни да пренебрегват и Божия закон, изговорен на Синай. [Виж също т. 63]
Нашият Спасител предупреди Своите ученици, че малко преди второто Му идване състоянието на света ще бъде много сходно със състоянието на предпотопния свят. Ще има крайности в яденето и пиенето и светът ще се отдаде на удоволствия. Такава е картината сега. Светът се отдал до голяма степен на задоволяването на апетита. Склонността да следваме светски обичаи ще ни вкара в робството на извратените навици, които ще ни правят все повече и повече подобни на обречените содомски жители. Учудвам се, че жителите на Земята не са били унищожени като хората от Содом и Гомор. Виждам достатъчно много причини за сегашното състояние на дегенерация и голяма смъртност в света. Слепи страсти контролират разума и мнозина жертват високи идеали заради похотта.
Цял живот трябва да се учим как да пазим тялото в добро здравословно състояние, така че всички части на живата машина да работят в хармония. Чадата на Бога не могат да Го прославят с болнави тела или помрачен разум. Онези, които в каквато и да е форма на невъздържание се отдават на ядене или пиене, пропиляват физическата си енергия и отслабват духовната си сила.
ХВБХ, с. 53, 1890 г.

10. Тъй като законите на природата са Божии закони, нашето ясно задължение е да ги изучаваме внимателно. Необходимо е да проучваме техните изисквания към телата ни и да се придържаме към тях. Невежеството по този въпрос е грях. [Невежеството поради небрежност прави греха още по-голям - т. 53]
“Не знаете ли, че вашите тела са части на Христа?... Или не знаете, че вашето тяло е храм на Светия Дух, Който е във вас, Когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени. Затова прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии” (1 Кор. 6:15,19,20). Телата ни са откупена от Христос собственост и ние не сме свободни да правим с тях каквото си поискаме. Хората са вършили това. Те са се отнасяли към телата си така, сякаш за телесните закони няма наказание. Чрез извратен апетит органите и способностите са отслабени, болни и осакатени. Тези резултати Сатана е постигнал чрез благовидни изкушения и ги използва, за да обвинява Бога. Той Му представя човешкото тяло откупено като Христова собственост. Какъв лош представител на своя Творец е човекът! Съгрешил срещу тялото си и покварил пътищата си, той обезславя Бога.
Когато хората са истински новородени, те съвестно спазват законите на живота, положени от Бога в телата им, и се стараят да избягват физическото, умственото и духовното отслабване. Послушанието на тези закони трябва да бъде въпрос на лично задължение. Лично трябва да страдаме от злините, причинени от нарушаването на закона. Трябва да отговаряме пред Бога за навиците и обичаите си. Следователно за нас въпросът не е: “Какво ще каже светът?”, а “Как е възможно аз, който твърдя, че съм християнин, да се отнасям така към даденото ми от Бога обиталище? Ще работя ли за постигане на моето земно и духовно благосъстояние, пазейки тялото като храм на обитаващия в мен Свети Дух, или ще се принеса в жертва на светските идеи и навици?”
6 С, с. 369, 370, 1900
(0-9) общо:9

Други дискусии

преди 3 год. 12 мес.
преди 4 год. 2 мес.
преди 8 год. 11 мес.
преди 9 год. 10 мес.