VBOX7

/> Волдемор втренчено се огледа за източника, а Хари най-сетне свали мантията невидимка.
Шокираният вик, поздравите и писъците от всички страни: "Хари!" , "ТОЙ Е ЖИВ ! " бяха
мигом потушени. Тълпата се страхуваше, и тишина се спусна внезапно и напълно, докато
Волдемор и Хари се гледаха един-друг, и започнаха, в същия момент, да обикалят един
около друг.
- Не желая помощта на никого! - силно изрече Хари и в абсолютната тишина гласът му се
разнесе като призив на тромпет. - Трябва да стане по този начин! Трябва да бъда аз!
Волдемор просъска.
- Потър не го мисли наистина... - каза той с разширени червени очи. - Той не действа по
този начин, нали? Кого смяташ да използваш като защита днес, Потър?
- Никого! - каза простичко Хари. - Няма повече Хоркрукси. Само ти и аз сме. Нито един от
двамата не може да живее, докато другият оцелява и един от нас е на път да си тръгне
завинаги...
- Един от нас? - присмя се Волдемор, и цялото му тяло се стегна и червените му очи се
вторачиха като змия преди удар. - Мислиш, че ще си ти, нали, момчето, което оживя по
случайност, а и защото Дъмбълдор дърпаше всички струни?
- Случайност ли беше, когато майка ми умря, за да ме спаси? - попита Хари. Все още се
преместваха странично, и двамата, в този идеален кръг, поддържайки същата дистанция
помежду си, и за Хари не съществуваше друго лице освен това на Волдемор. - Случайност,
когато реших да се бия в онова гробище? Случайност, че не се защитих тази нощ, и все пак
оцелях, и се завърнах да се бия отново?
- Случайности!!! - изкрещя Волдемор, но все пак не удари и наблюдаващата тълпа беше
замръзнала като вцепенена, и от стотиците в залата, никой не смееше да си поеме дъх,
освен тях двамата. - Случайност и шанс, и факта, че пълзеше и хленчеше зад полите на по-
велики мъже и жени, и ми позволи да ги убия заради теб!
- Ти няма да убиеш никого повече тази нощ - каза Хари, докато се обикаляха и се взираха
взаимно в очите си, зелено в червено. - Няма да бъдеш способен да убиеш никой от тях
никога отново. Не разбираш ли? Аз бях готов да умра, за да те спра да не нараниш тези
хора...
- Но не умря!
- Това имах предвид, и това е, което го направи. Направих това, което моята майка е
направила. Те са защитени от теб. Не си ли забелязал как никое от заклинанията, които
насочваш към тях, не ги поразява? Не можеш да ги измъчваш. Не можеш да ги докоснеш.
Продължаваш да не се учиш от грешките си, Риддъл, нали?
- Ти смееш?...
- ДА, СМЕЯ ! - каза Хари. - Знам неща, което ти не знаеш, Том Риддъл. Знам много важни
неща, които ти не знаеш. Искаш ли да чуеш някои, преди да направиш поредната си
огромна грешка?
Волдемор не проговори, но продължи да крачи в кръг, и Хари знаеше, че го държи
временно хипнотизиран в покой, застрашен дори от най-неясната възможност, че Хари би
могъл наистина да знае някаква последна тайна...
- Пак ли за любовта става въпрос ? - каза Волдемор, с насмешка по змийското си лице.
- Любимото решение на Дъмбълдор, любов, която той твърдеше, че побеждавала смъртта,
макар че любовта не го спря да не падне от кулата и да се разбие като стара восъчна
фигурка? Любовта, която не ми попречи да размажа твоята мъгълокръвна майка като
хлебарка, Потър... и никой, изглежда, не те обича достатъчно, за да се затича напред този
път и да поеме моето проклятие. Така че какво ще те спре да не загинеш сега, когато те
нападна?
- Само едно нещо! - каза Хари, и те все още се обикаляха един-друг, погълнати един от
друг, разделяни вече от нищо друго, освен от последната тайна.
- Ако не е любовта това, което ще те спаси този път - каза Волдемор, - трябва да вярваш, че
притежаваш магия, която аз нямам или пък оръжие по-могъщо от моите?
- Мисля, че имам и двете! - каза Хари, и видя изненада да прелита по змиеподобното лице,
макар да бе моментално разсеян; Волдемор започна да се смее, и звукът беше по-
заплашителен от неговите писъци; безжизнен и смахнат, той проехтя наоколо в утихналата
зала.
- Мислиш, че владееш повече магия от мен? - каза той. - От мен, от Лорд Волдемор, който
е изпълнявал магия, която самият Дъмбълдор никога не е и мечтал?!
- О, той е мечтал за нея! - каза Хари, - Но е разбрал повече от теб, разбрал е достатъчно, за
да не извърши това, което ти направи.
- Имаш предвид, че беше слаб! - изкрещя Волдемор. - Прекалено слаб, за да посмее,
прекалено слаб, за да вземе това, което можеше да бъде негово и което ще бъде мое!
- Не, той беше по-умен от теб! - каза Хари, - По-добър магьосник и по-добър човек.
- Аз причиних смъртта на Албус Дъмбълдор!
- Така си си мислел! - каза Хари, - но си грешал.
За първи път наблюдаващата тълпа се размърда, докато стотици хора около стените си
поеха дъх като един.
- Дъмбълдор е мъртъв! - запрати Волдемор думите към Хари все едно това ще му причини
непоносима болка. - Неговото тяло гние в мраморната гробница сред полята в замъка,
видях го, Потър, и той няма да се завърне!
- Да, Дъмбълдор е мъртъв - каза Хари спокойно, - но не си ти в дъното на убийството му.
Той избра свой собствен начин да умре, избра го месеци, преди да умре, организира
цялото събитие с човека, който ти мислеше за свой слуга.
- Що за детински брътвежи? - каза Волдемор, но все пак не нападна, и червените му очи не
трепваха встрани от Хари.
- Сивиръс Снейп не беше твой служител! - каза Хари. - Снейп беше с Дъмбълдор. Беше
верен на Дъмбълдор от момента, когато си започнал да преследваш майка ми. А ти никога
не си го осъзнал, заради нещата, които не умееш да разбираш. Ти никога не си виждал
Снейп да измагьосва Патронус, нали, Риддъл?
Волдемор не отговори. Те продължиха да се въртят в кръг един около друг като вълци
на път да се разкъсат взаимно.
- Покровителят на Снейп беше кошута - каза Хари, - същият като този на майка ми, защото
той я е обичал почти през целия си живот, от времето, когато са били деца. Трябвало е да
го осъзнаеш - каза той като видя ноздрите на Волдемор да лумват, - той те е помолил да
пощадиш живота й, нали?
- Той я желаеше, това бе всичко! - презрително рече Волдемор, - но когато с нея бе
свършено, той се съгласи, че има и други жени, и то с по-чиста кръв, по-достойни за него...
- Разбира се, че ти е казал така! - каза Хари, - но е бил агент на Дъмбълдор от момента,
когато си я застрашил, и е работил против теб оттогава-досега! Дъмбълдор ВЕЧЕ
УМИРАШЕ, когато Снейп го довърши!
- Няма значение! - извика Волдемор, който бе проследил всяка дума с пълно внимание, но
сега нададе лудешки смях. - Няма значение дали Снейп е бил с мен или с Дъмбълдор, нито
какви незначителни препятствия се е опитвал да поставя на пътя ми! Аз ги смазах, както
смазах твоята майка, предполагаемата голяма любов на Снейп! О, да, но наистина всичко
намира своя смисъл сега, Потър, и то по начини, които ти не разбираш! Дъмбълдор се е
опитвал да държи Могъщата пръчка далеч от мен! Значи е замислял Снейп да бъде
истинският господар на пръчката! Но аз стигнах там преди теб, момченце... Аз достигнах
пръчката, преди да можеш да сложиш ръце върху нея, аз разбрах истината, преди да
наваксаш. И убих Сивиръс Снейп преди три часа и сега Могъщата пръчка, Смъртоносната,
Пръчката на Съдбата е истински моя! Последният план на Дъмбълдор се провали, Хари
Потър!
- Да, наистина! - рече Хари. - Прав си. Но преди да се опиташ да ме убиеш, те съветвам да
помислиш какво си извършил... Помисли, и опитай известно разкаяние, Риддъл...
- Какво... е това?
От всички неща, които Хари му бе казвал, отвъд всяко откровение или насмешка, нищо
не бе удряло Волдемор по този начин. Хари видя зениците му да се свиват до тънки
прорези, видя кожата около очите му да побелява.
- Това е последната ти възможност! - каза Хари, - тя е всичко, което ти е останало... Вече
видях какво ще представляваш в противен случай... Бъди човек... опитай... Опитай
мъничко разкаяние...
- Ти смееш...? - каза Волдемор отново.
- Да, смея! - каза Хари, - защото последният план на Дъмбълдор изобщо не се обърна
срещу мен. Той се обърна срещу теб, Риддъл!
Ръката на Волдемор трепереше с Могъщата пръчка , а Хари стисна много здраво тази на
Драко. Моментът, той разбра, щеше да дойде само след секунди.
- Тази пръчка все още не работи правилно за теб, защото си убил ПОГРЕШНИЯ човек.
Сивиръс Снейп никога не е бил истинският господар на Могъщата пръчка. Той никога не е
побеждавал Дъмбълдор.
- Той го уб...
- Не ме ли чу? Снейп никога не е ПОБЕЖДАВАЛ Дъмбълдор! Смъртта на Дъмбълдор
беше планирана помежду им! Дъмбълдор възнамеряваше да умре, непобеден, като
последния истински господар на Пръчката! Ако всичко беше минало по план,
могъществото на Пръчката щеше да е умряло с него, защото то никога не е било
спечелвано от него!
- Но тогава, Потър, Дъмбълдор все едно ми е дал пръчката! - гласът на Волдемор потръпна
със злостна наслада. - Аз откраднах пръчката от гробницата на последния й господар!
Отстраних я против желанието на последния й господар! Нейната сила е моя!
- Все още не го схващаш, нали Риддъл? Да притежаваш пръчката не е достатъчно! Да я
държиш, да я използваш, това не я прави истински твоя. Не се ли вслуша в думите на
Оливандър? Пръчката ИЗБИРА магьосника... Могъщата пръчка разпозна новия си
господар преди Дъмбълдор да умре, някого, който никога дори не е полагал ръката си
върху нея. Новият господар отне пръчката от Дъмбълдор против волята му, без никога да
осъзнае точно какво е направил или че най-опасната пръчка в света му е засвидетелствала
своята вярност...
Гръдният кош на Волдемор се повдигаше и спускаше учестено и Хари можеше да долови
задаващото се проклятие, да усети как то се натрупва в пръчката, насочена към лицето му.
- Истинският господар на Могъщата пръчка е Драко Малфой.
Грамадна изненада се изписа на лицето на Волдемор за миг, но после изчезна.
- Но какво значение има това? - каза той меко. - Дори и ако си прав, Потър, това не
променя нищо за теб и мен. Ти вече не притежаваш пръчката със сърцевина от феникс:
Дуелираме се само според уменията си... а след като те убия, мога да посетя Драко
Малфой...
- Само че си закъснял! - рече Хари. - Пропусна си шанса. Аз бях там първи. Аз надвих
Драко преди седмици. АЗ отнех пръчката му.
Хари помръдна пръчката със сърцевина от глог и почувства очите на всички в залата
насочени към нея.
- Така че всичко се свежда до това, нали? - прошепна Хари. - Дали Пръчката в твоята ръка
знае, че последният й господар е бил обезоръжен? Защото ако знае... аз съм истинският
господар на Могъщата пръчка.
Червено зарево бликна изведнъж под омагьосаното небе над тях - ръбът на
ослепителното слънце се подаде над прага на най-близкия прозорец. Светлината улучи и
двете им лица едновременно, така че Волдемор внезапно се превърна в пламтящо петно.
Хари чу високият глас да надава писък, докато той също изпрати последната си надежда
към небесата, насочвайки пръчката на Драко:
- А В А Д А К Е Д А В Р А ! ! !
- Е К С П Е Л И А Р М У С ! ! ! ! !
Взривът беше като изстрел от оръдие и златните пламъци, които изригнаха между тях по
средата на кръга, който бяха очертали, отбелязаха мястото, където заклинанията се бяха
сблъскали. Хари видя зелената струя на Волдемор да се среща с неговото собствено
заклинание, видя Могъщата пръчка да лети високо, тъмна на фона на изгрева, въртяща се
насред омагьосания таван като главата на Наджини, въртяща се през пространството към
господаря, когото не би могла да убие, който беше дошъл да я вземе в пълно си владение...
най-накрая. И Хари, с безпогрешното си умение на търсач, улови пръчката в свободната си
ръка, докато Волдемор падна назад, с изкривени ръце, зениците му, като цепнатини в
яркочервените очи, се обърнаха се нагоре. Том Риддъл падна на пода със съвсем
обикновен завършек, тялото му отслабнало и съсухрено, белите ръце празни,
змиеподобното лице безизразно и несъзнаващо. ВОЛДЕМОР БЕШЕ МЪРТЪВ, убит от
своето собствено отразено заклинание, а Хари стоеше с две пръчки в ръка, взирайки се в
обвивката на своя враг...