VBOX7

/> "Елате ни вижте"

Под - гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух; в полумрак потопени
човеци и дрипи... На също гноише
лежи скот и стопан, духовно сближени.
"Елате ни вижте"

Зла бедност! Неволя! Души затъпели,
набърчени булки, деца застарели;
Къс ръжено тесто в пушливо огнище
загрява се там за гърла изгладнели.
"Елате ни вижте"

Тегло, запустенье!... Дълбока неволя
живота от радост, от всичко оголя!
Тор мръсен смърди сред трънливо дворище.
И болести, смърт тук боравят на воля...
"Елате ни вижте"

И вечно труд тежък и пот непрестанни -
и пак оскудия и дни окаянни.
Зло входа за смях и за песни заприщи!
Тук бедност вековна е гост постоянни.
"Елате ни вижте"

И чупи се воля и дух под хомота
на нужди, в дълбока нощ гасне живота:
ни луч от съзнанье под покрива нищи!
Човекът словесни паднал е до скота.
"Елате ни вижте"

"Елате ни вижте!" - той моли и стене, -
вий, мъдри велможи, от нази гоени...
На миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени -
"Елате ни вижте"

Вий, дето в покой и в палати стоите,
към нас приближете - вий, славни, вий, сити!
Зърнете през нашто изгнило плетище
и може би вам ще настръхнат космите!
"Елате ни вижте"

Тогаз за народа се бихте смислили
и срам, угризение бихте сетили.
И вашето сърце със болка заби ще.
О, доста на думи сте нази любили -
"Елате ни вижте!"

Странник

Бързай, странник, върви скоро
къща бащина да стигнеш,
пред къщата играй хоро,
през хорото ти ще минеш.

"Добре дошел", ще ти кажат
деца, баби и подевки;
а момите - те играят
подир дружкини засевки.

Няма нищо! Други зема
тази, що си нявга любил;
но и за теб моми има:
бог не си с камъни бил.

Ще излезе стара майка
да посрещне мила сина,
ще заплаче, ще завайка:
"Син дочаках от чужбина!"

Ще прегърне мъжка снага,
а ти нейни стари кости;
ще чуйш майчина си тъга,
ще чуйш нейни думи прости.

Ще чуйш, ала недей плака,
първо либе че сгодили,
друга вест те тебе чака -
за баща и братя мили!

Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени във темница.

Но то нищо! Ти да си жив,
баща скоро ще да бъдеш, -
бог е добър и милостив,
а ти трябва род да въдиш.

На, че плачеш! Ех, жена си!
За жени е плачът даден,
за жени, за сиромаси:
ти не си ни гол, ни гладен.

Речи тамо: "Бог да прости",
на попове по патрихил,
на трапеза свикай гости,
пък бъди, какъвто си бил!

Земи жена хубавица
или грозна със имот;
народи рояк дечица
и с сюрмашки ги храни пот.

Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!


Към брата си

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани.

Отечество мило любя,
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя.

Мечти мрачни, мисли бурни
са разпалили душа млада;
ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?

Никой, никой! То не знае
нито радост, ни свобода;
а безумно как играе
в отзив на плач из народа!

Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но, кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?

Нищо, нищо! Отзив няма
на глас искрен, благороден,
пък и твойта й душа няма
на глас божий - плач народен!

Странник

Бързай, странник, върви скоро
къща бащина да стигнеш,
пред къщата играй хоро,
през хорото ти ще минеш.

"Добре дошел", ще ти кажат
деца, баби и подевки;
а момите - те играят
подир дружкини засевки.

Няма нищо! Други зема
тази, що си нявга любил;
но и за теб моми има:
бог не си с камъни бил.

Ще излезе стара майка
да посрещне мила сина,
ще заплаче, ще завайка:
"Син дочаках от чужбина!"

Ще прегърне мъжка снага,
а ти нейни стари кости;
ще чуйш майчина си тъга,
ще чуйш нейни думи прости.

Ще чуйш, ала недей плака,
първо либе че сгодили,
друга вест те тебе чака -
за баща и братя мили!

Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени във темница.

Но то нищо! Ти да си жив,
баща скоро ще да бъдеш, -
бог е добър и милостив,
а ти трябва род да въдиш.

На, че плачеш! Ех, жена си!
За жени е плачът даден,
за жени, за сиромаси:
ти не си ни гол, ни гладен.

Речи тамо: "Бог да прости",
на попове по патрихил,
на трапеза свикай гости,
пък бъди, какъвто си бил!

Земи жена хубавица
или грозна със имот;
народи рояк дечица
и с сюрмашки ги храни пот.

Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!

Моята молитва

"Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

Борба

В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм азе",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"



"Престъпление и наказание"
Достоевски:
„необикновеният“ човек има право… тоест не официално право, а сам има право да разреши на своята съвест да прекрачи… през известни препятствия, и то само в случай, че осъществяването на неговата идея (понякога спасителна може би за цялото човечество) наложи това. Вие благоволихте да кажете, че статията ми е неясна; готов съм да ви я разясня, доколкото мога. Аз може би не греша, като предполагам, че вие, изглежда, тъкмо това искате; моля. Според мене, ако Кеплеровите и Нютоновите открития вследствие на някакви комбинации в никакъв случай не биха могли да станат достояние на хората, освен да се пожертва животът на едного, на десет, на сто и тъй нататък души, които пречат на това откритие или са застанали като препятствие на пътя му, то Нютон би имал право и дори би бил задължен… да отстрани тези десет или сто души, за да направи своите открития достояние на цялото човечество. От това впрочем съвсем не следва, че Нютон има право да убива, когато му хрумне, или да краде всеки ден на пазара. По-нататък, доколкото си спомням, аз говоря в статията си, че всички… е, например, да речем, законодатели и водачи на човечеството, като се започне от най-древните и се продължи с ликурговци, солоновци, мохамедовци, наполеоновци и тъй нататък, всички до един са били престъпници само с това вече, че установявайки нов закон, са нарушавали древния, свято спазван от обществото и наследен от бащите, и, разбира се, не са се спирали и пред кръв, ако кръвта (понякога съвсем невинно и доблестно пролята за древния закон) е можела да им помогне. За отбелязване е даже, че по-голямата част от тези благодетели и водачи на човечеството са проливали особено много кръв. С една дума, аз правя извода, че и всички не само велики, но поне малко излизащи извън границите на посредственото хора, тоест способни поне малко да кажат нещо ново, по силата на природата си са непременно престъпници — повече или по-малко, разбира се. Иначе им е трудно да излязат от границите, а да останат в тях те, разбира се, не могат да се съгласят пак поради природата си, а според мене дори са длъжни да не се съгласят. С една дума, виждате, че досега тук няма нищо особено ново. Това хиляди пъти е било писано и четено. А що се отнася до моето делене на хората на обикновени и необикновени, съгласен съм, че то е донякъде произволно, но аз не претендирам за точни цифри. Аз само вярвам в основната си мисъл. Тя се състои именно в това, че хората по закона на природата се разделят въобще на два вида: на низши (обикновени), тоест, така да се каже, на материал, който служи единствено за зараждане на себеподобни, и на хора в истинския смисъл на думата, тоест притежаващи дарбата или таланта да кажат в своята среда нова дума. Подразделенията тук, разбира се, са безкрайни, но отличителните черти на двата вида са доста резки: първият вид, тоест материалът, това са, общо казано, хора по природата си консервативни, почтителни, живеят в послушание и обичат да бъдат послушни. Според мене те са и длъжни да бъдат послушни, защото това е предназначението им и в това безспорно няма нищо унизително за тях. Всички от втория вид престъпват закона, те рушат или са склонни към това в зависимост от способностите си. Престъпленията на тези хора, разбира се, са относителни и най-различни; в повечето случаи те изискват, в най-различни форми, да се разруши настоящето в името на по-доброто. Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той, вътре в себе си, по съвест, може според мене да си разреши да прекрачи през кръв — впрочем в зависимост от идеята и нейния размах — забележете това. Само в този смисъл говоря в моята статия за тяхното право на престъпление. (Спомнете си, нали започнахме от юридическия въпрос.) Впрочем няма за какво много да се тревожим: масата почти никога не им признава това право, убива ги и ги беси (повече или по-малко) и по този начин съвсем естествено изпълнява консервативното си предназначение, като при това обаче при следващите поколения същата тази маса поставя убитите на пиедестал и им се покланя (повече или по-малко). Първият вид винаги е господар на настоящето, вторият вид — господар на бъдещето. Първите запазват човечеството и го увеличават количествено; вторите движат света и го водят към целта. И едните, и другите имат съвсем еднакво право на съществуване. С една дума, според статията ми всички имат еднакво право и — vive la guerre eternelle* — до Новия Йерусалим, разбира се!
[* Да живее вечната война (фр.)]
— Значи, вие все пак вярвате в Новия Йерусалим?
— Вярвам — твърдо отговори Расколников; казвайки това както и в продължение на цялата си дълга тирада, той гледаше в земята, избрал една точка на килима.
— И-и-и в Бога ли вярвате? Извинете, че така любопитствам.
— Вярвам — повтори Расколников и вдигна очи към Порфирий.
— И-и във възкресението на Лазар ли вярвате?
— В-вярвам. Защо питате всичко това?
— В буквалния смисъл вярвате?
— В буквалния.
— Виж ти… така просто полюбопитствах. Извинете. Но позволете — връщам се към одевешното, — та нали тях невинаги ги убиват, някои, напротив…
— Тържествуват приживе? О, да, някои постигат това приживе и тогава…
— Самите те започват да убиват?
— Ако е необходимо, и знаете ли, даже в повечето случаи. Изобщо забележката ви е остроумна.
— Благодаря ви. Но кажете: как да различаваме тези необикновени от обикновените? С някакви знамения ли е придружено раждането им? Искам да кажа, че тук би трябвало да има по-голяма точност, тъй да се каже, по-голяма външна определеност; извинете, в мене говори естествената загриженост на практика и благонамерения човек, но не може ли да се въведат за целта специални дрехи например, или да се носи нещо, клеймо някакво, да речем? — Защото, съгласете се, ако стане бъркотия и някой от единия вид си въобрази, че принадлежи към другия вид и започне „да отстранява всички препятствия“, както вие твърде сполучливо се изразихте, тогава…
— О, това се случва твърде често! Тази ваша забележка е дори още по-остроумна от предишната…
— Благодаря ви…
— Няма защо; но имайте предвид, че грешката е възможно само от страна на първия вид, тоест на „обикновените“ хора (както аз може би много несполучливо ги нарекох). Въпреки вродената им склонност към послушание по някаква игра на природата, която може да се случи дори с една крава, мнозина от тях обичат да си въобразяват, че са напредничави хора, „разрушители“, и да се натрапват да кажат „нова дума“, и то съвсем искрено. А действително новите те същевременно твърде често не забелязват и дори презират като изостанали и примитивно разсъждаващи хора. Но според мене в това не може да има сериозна опасност и вие наистина няма защо да се безпокоите, защото те никога не отиват далече. За увлечението им може, разбира се, от време на време да се понатупват, за да им се напомни къде им е мястото, но нищо повече; тук и изпълнител даже не е нужен: те сами ще се натупат, защото са много благонравни; някои си правят взаимно тази услуга, а други сами себе си… собственоръчно… Разни публични покаяния си налагат при това — излиза красиво и назидателно, с една дума, вие няма защо да се безпокоите… Съществува такъв закон.
— Е, поне от тази страна вие донякъде ме успокоихте; но ето друга беда: кажете, моля ви се, много ли са тези хора, които имат право да колят другите, тоест „необикновените“? Аз, разбира се, съм готов да се покоря, но, съгласете се, все пак страшно е, ако бъдат много, нали?
— О, не се безпокойте и за това — със същия тон продължи Расколников. — Изобщо хора с нова мисъл, дори съвсем малко способни да кажат поне нещо ново, се раждат необикновено малко, даже учудващо малко. Ясно е само едно, че редът на появяването на тези хора от всички тези видове и подразделения трябва да е определен твърде вярно и точно от някакъв закон на природата. Този закон, разбира се, сега е неизвестен, но аз вярвам, че той съществува и впоследствие може и да бъде открит. Огромната маса от хора, материалът, затова и съществува на света, за да може най-после, с някакво усилие, чрез някакъв тайнствен засега процес, чрез някакво кръстосване на видове и породи, да се напъне и да роди най-после, макар и на хилядата един поне що-годе самостоятелен човек. С още по-широка самостоятелност се ражда може би на десет хиляди един (аз говоря примерно, нагледно). С още по-широка — на сто хиляди един. Гениалните хора — на милиони, а великите гении, върховете на човечеството, може би едва след като преминат много хиляди милиони хора на Земята. С една дума, в ретортата, в която става всичко това, не съм надничал. Но някакъв закон непременно има и трябва да има; тук не може да има случайност.
— Абе вие и двамата шегувате ли се? — извика най-после Разумихин. — Надлъгвате ли се? Седят и се подиграват един другиму! Ти сериозно ли говориш, Родя?
Расколников мълчаливо вдигна към него бледото си и почти тъжно лице и не отговори нищо. И странна се стори на Разумихин, редом с това тихо и тъжно лице, нескриваната, натрапчива, дразнеща и невежлива язвителност на Порфирий.
— Е, брат, ако това наистина е сериозно, то… Ти, разбира се, си прав, като казваш, че това не е ново и прилича на всичко, което ние хиляди пъти сме чели и слушали; но истински оригиналното във всичко това — и което наистина принадлежи само на тебе, за мой ужас — то е, че все пак разрешаваш кръв по съвест, и, прости ми, с такъв фанатизъм дори… В това, значи, се и заключава основната мисъл на статията ти. Та това разрешаване на кръвта по съвест, това… това според мене е по-страшно от официалното разрешение да се пролива кръв, от законното.
— Съвсем вярно, по-страшно е — обади се Порфирий.
— Не, ти някак си се увлякъл! Тук има грешка. Аз ще прочета… Ти си се увлякъл! Ти не може да мислиш така… Ще прочета.
— В статията тези неща ги няма, има само намеци — каза Расколников.
— Така, така — не го сдържаше на едно място Порфирий, — на мене сега почти ми стана ясно как гледате вие на престъплението, но… моля, простете, че ви досаждам (много ви досаждам, чак ми е неудобно!) — виждате ли: вие много ме успокоихте одеве относно погрешните случаи на смесване на двата вида, но… мене тук все разни практически случаи пак ме безпокоят! Ами ако някой мъж или младеж си въобрази, че той е Ликург или Мохамед… — бъдещ, разбира се — и се залови да разчиства всички препятствия към това?… Предстои му, значи, далечен поход, а за похода трябват пари… е, и започне да се готви за похода… знаете!
Заметов изведнъж прихна в ъгъла. Расколников дори не го погледна.
— Трябва да се съглася — спокойно отговори той, — че такива случаи наистина трябва да има. Глупчовците и славолюбивите особено се хващат на тази въдица; младежта най-вече.
— Ето, виждате ли? И какво тогава?
— Такова — усмихна се Расколников, — не съм аз виновен за това. Така е и винаги ще бъде така. Ето той (той кимна към Разумихин) каза сега, че аз оправдавам кръвта. Какво от това? Та нали обществото е прекалено добре подсигурено със заточения, затвори, съдебни следователи, каторги — защо тогава да се безпокоим? И — търсете мошеника!…
— Ами ако го намерим?
— Така му се пада.
— Вие все пак сте логичен. Ами относно съвестта му?
— Че какво ви интересува тя вас?
— Така просто, от хуманност.
— Който я има, нека страда, ако съзнава грешката си. Това му е и наказанието — освен каторгата.
— Ами истински гениалните — запита намръщен Разумихин, — онези, на които е дадено правото да колят, те, значи, трябва изобщо да не страдат, дори за пролятата кръв?
— Защо е тук думата трябва? Тук няма нито позволение, нито забрана. Нека страда, ако му е жал за жертвата… Страданието и болката винаги са задължителни за широкото съзнание и за дълбоко чувстващото сърце. Истински великите хора, струва ми се, трябва да изпитват на този свят велика скръб —