mtvizo
Промените, са неизбежни в живота ни – искаме ли ги, или не....също както е неизбежна старостта.
Някои се променят сами...доброволно и неусетно, заради любимия човек, друг променя неща, които са вредни и му пречат в живота, а трети....
Трети
Някои се променят сами...доброволно и неусетно, заради любимия човек, друг променя неща, които са вредни и му пречат в живота, а трети....
Трети
избират да не променят нищо и да останат да живеят в миналото си...макар и самите те да разбират, че това е една голяма заблуда – но така им е по-добре и лесно да живеят.
За да започнеш да променяш нещо у себе си, дори...сутрешното си кафе – от джезве, да преминеш на еспресо, самият ти трябва да си убеден, че тази промяна ще ти хареса и зарадва. След нея, много лесно идват другите промени, защото някой някога беше казал: "Пътя, започва с първата крачка".
Някои, просто тръгват...дори не се замислят за първата крачка и за това пътя им е лек....като песен, за други – котвата и веригата, с която са прикрепени към нея, се оказват прекалено тежки и непосилни да мръднат от мястото си, но....и те се променят.
Веригата ги повлича към котвата, а котвата...към морските глъбини, от където вече спасения няма – това също е вид промяна, но по-неблагоприятна за нас.
Според мен, много по-добре е сам да направиш промяната и да опиташ да промениш живота си, отколкото....някоя котва да промени всичко в теб и цял живот да я проклинаш.
Вселената си има някакви свой закони и ги спазва стриктно. А когато според тези, нейни закони, тя сблъска двама, тя не променя само тях – променя още много хора около тях, които по някакъв начин са свързани с тези, двамата.
...........................
Понякога, трябва да вземеш най-трудното и тежко решение в живота си. И все пак, когато обичаш някого много силно, но усещаш че той вече не е щастлив с теб...престанал е да те обича – щом има нужда от щастие, пусни го да го намери...то вече не е в твойте ръце.
А твоето щастие...
Нали вече го имаше, държа го в ръцете си...нежно, като ранено и уплашено птиче – радваше му се и го дари с частица от себе си....със своята топлота.
Щом успя да го излекуваш и с добротата си му вдъхна отново вяра, че не всичко в този живот е лошо и пошло...колкото и да си се привързал към него – длъжен си да му върнеш свободата. Да го оставиш да литне отново в сините простори и да радва други с волните си трели – сега това е твоето щастие.
Да, зная, трудно се понася раздялата с нещо толкова скъпо и близко, но нали....точно заради това едничко птиченце, погледа ти ще е отправен все в небето.
Очите ти жадно ще го търсят и, ако го видят – може да го познаеш.
Може и то да те познае и отново да потърси, топлото и сигурно убежище на ръцете ти, и да се спира по-често при теб.
А може, когато му омръзнат бурните ветрове на небето, само да кацне на прозореца ти и с мъничката човчица, умолително да забарабани по стъклото, докато не го пуснеш да се сгрее....близо до душата ти – в сърцето.
.............................
Всеки ден не спираме да бродим из лабиринтите на живота.
Стигаме поредната стена от този лабиринт, обръщаме се и продължаваме да криволичим из коридорите му – с надеждата, зад поредния ъгъл да ни чака нашето щастие.
И някак оставаме слепи за момента, когато успяхме да го достигнем, когато сме го открили, но заради приключенската ни същност, смятаме – това щастие ни е малко....аз заслужавам по-голямо. И тръгваме отново из този лабиринт.
Някои успяват да стигнат до нещо, наистина значително в живота си, но повечето от нас...само обикалят и се лутат в този лабиринт. Самозаблуждавайки се: "Още само една-две крачки и стигам до него!".
И така – смисълът на целият ни живот се определя от това, да търсим нещо несъществуващо, извън нас самите.
И щастието, и любовта, и смисъла....всичко е вътре в нас, но дали от неразбиране, дали от житейската ни слепота – ние вечно търсим от някого нещо, което той не притежава.
Сърдим се.....на живота, на тези които обичаме, обвиняваме ги че не могат да разберат това, което искаме, а всъщност....ние самите, разбираме ли какво искаме?...И от живота, и от тези дето така гръмко твърдим, че ги обичаме – ние знаем ли какво очакваме?!
Знаем ли да обичаме....и живота си, и някого другиго, който ни е показал че не сме му безразлични?
Всяка минута сме готови да се нахвърлим срещу всеки, който не разбира нашата същност. Готови сме да го разкъсаме, защото открито е показал слабостите ни. Безжалостни сме, към тези, които се опитват да ни помогнат и благосклонно се ласкаем, от някои които изобщо не ни познават, но заради някаква тяхна, собствена изгода, ние отваряме ушите си за техните думи, а ги затваряме за...истински, стойностните хора в живота ни.
........................
Понякога, някой ти помага – без да си молил когото и да било за каквато и да е помощ, защото със ситуацията можеш и сам да се справиш.
Друг път, някой те издърпва от ръба на пропастта, без да си очаквал никакво спасение, а ти се чудиш: "Да му благодариш ли, или да го убиеш!?". Чак когато нещата се успокоят, можеш да прецениш трезво нещата.
А понякога, някой така ти... "помага", че тази помощ още повече ти вгорчава живота.
Във всеки от тези случай, помагащия нито знае ситуацията в която си изпаднал, нито се замисля – когато ти помага, дали ти вреди още повече, или наистина е в твоя полза...не трябва да сме крайни в преценката си, все пак той не е на нашето място. Искал е да ни помогне!
Освен...може би в последния вариант – знае, че като ти помогне, ще бъде по-зле за теб и въпреки това го прави.
Най-важното на този свят е: Да знаеш винаги, че имаш ръка за която да се хванеш, когато имаш нужда от нея, иначе...
.........................
Човека е най-безжалостното същество на земята.
...А може би и във Вселената.
Лъже, мами, предава, мрази, в не редки случаи е готов на крайност – да убие. Не! Не физически да посегне на друго човешко същество....макар понякога да прави и това – убива, преди всичко красотата на живота.
Убива приятелства, убива взаимоотношения, заради кариерата – минава през трупове, убива любовта в която така пламенно се вричаше...до вчера.
Без да се замисля и без капка милост наранява най-близките си хора, а колкото повече обич му се засвидетелства, толкова по-безмилостно и жестоко е нараняването, с което ще ти отвърне.
И това е: "Венецът на природата"...най-разумното от всички същества на планетата.
Угаждаме и се мазним на съвсем непознати за нас хора, чийто нрав и желания са ни съвсем неизвестни – само защото един ден, може да ни потрябва тяхна услуга...без дори да сме сигурни: Готови ли сме да платим цената, за тази помощ.
А в същото време прегазваме, тези които са ни верни приятели и знаем сами, че няма да ни предадат. Взривяваме душите и сърцата на тези, които най-предано ни обичат и са готови на всичко заради нас. Отричаме се от родители и деца, сякаш има магазини, където ще си купиш нови: "По мярка".
Изобщо...живеем, все едно, ако умре – ще си купим друга костенурка, за домашен любимец, а след нея – друга...и друга, и друга.
Сами не разбираме: Кога, така капсулирахме сърцата си?!...Кога, осиротяхме и останахме без души?!...Кога....и как, се превърнахме в такива егоисти, че не забелязваме никого, около себе си?!
Дали има начин някой да ни...ремонтира и препрограмира?
.........................
Всеки от нас, има в живота си човек без който не може да си представи съществуването.
Прощаваме му всички думи и постъпки, които не бихме загърбили и простили на никой друг – защото ни е единствен...свиден. Защото го обичаме, така, както не сме обичали никого другиго до този момент.
Заради този...единствен човек, сме готови на всякакви саможертви и компромиси, които...не бихме направили, даже заради нас самите.
Това е така, защото безрезервно вярваме в този човек! Но...
Когато осъзнаем, че въпреки всичко, което сме направили за него, той ни отвръща вечно с лъжи и не престава да създава проблеми, доверието ни...някак, малко по малко изчезва – сякаш се изпарява, като вода огрята от слънчеви лъчи. И тогава...
Така сме устроени, че не можем да живеем без вяра...без да повярваме в някого.
Но много боли, когато на вярата ти се отвръща с....презрение, подигравка и лъжа.
Търсиш отново, в какво и кого да повярваш...така, че наистина да се осмисли доверието ти.
Но всичко се оказва напразно.
На всекиго от нас, е вдъхната достатъчно количество вяра в сърцето и душата и когато я профука и изгърми напразно...тя свършва и повече не можеш да се снабдиш с "нова доза" вяра, с която да разполагаш отново.
Дори да срещнеш този, на когото наистина трябва да повярваш и да му се довериш – нямаш в наличност останала вяра...проиграл си я по напълно грешни хора.
...Чак тогава, разбираме: Колко е осиротяла и опустяла душата ни – но вече е късно...за всичко.
.........................
Всеки от нас търси щастието. Няма по-трудно нещо от това, да го намериш.
Някои успяват да го намерят и действително са много щастливи, но забравят нещо важно. Нужно е, когато го откриеш – да успееш да го задържиш....в очите и усмивката на тези, които са ти го дарили – това май е още по-трудното нещо.
Всички останали, продължаваме да търсим малките частици лично щастие, летящи съвсем безразборно във Вселената и се надяваме да ни намерят и докоснат.
Ех, колко слаба ни е паметта – веднъж, намерили щастието, наместо да го окуражим за живот, с признателноста си за малките, дребните неща в живота ни, които са безценни: погледа на този дето те обича, смехът му на...всяка твоя изречена глупост, докосването с единствената естествено-непринудена топлота, преплетените пръсти на хванатите ръце....така бързо забравяме всичко това и започваме с претенцийте си.
Претендираме за неща от любимите си, които ние самите не можем да им дадем, но така настоятелно и високопарно изискваме от тях, докато накрая....щастието се отврати от нас и си хване пътя.
...........................
Най-големият проблем на мъжете е, че не знаят какво искат жените.
Дали не искат просто да ни измъчват и въртят на шиш. А може би искат от нас, да сме слаби и безпомощни, за да има за кого да се грижат...понеже не винаги им се отдава със собствените деца, като мислят че така ни контролират и когато е нужно – да ни накажат.
А всъщност....
Всъщност всяка жена иска едно-единствено нещо – любов!....Но от незнание, как да я получат, или от ужаса, че трябва да признаят...и то пред МЪЖ, че колкото и да са силни, че могат да се справят с всичко в живота си, че могат...сами да сменят изгорялата крушка, или да подменят гумичката от капещата чешма и с още много неща могат да се справят – сами!
Накрая, все пак...колкото и да преуспяват във всичко – вечер, когато легнат да спят, ще трябва да се сгушат или в своята непривично голяма, женска самотна сила, или....в любовта – под формата на мъж!
А щом са толкова силни и вездесъщи, ако изберат любовта...Тя води със себе си: и миризливите му крака, и нощното му хъркане, и неспособността му да се научи, къде е най-подходящото място да си оставя дрехите, и това, че все забравя да спусне дъската на тоалетната чиния, и....всичките му привички – възможно най-лошите за нея, но нали все пак, тя иска любов.....а не дресирано кученце.
=============================
Всеки пасаж е "размисъл" по време на целия епизод и са сърбани, като цитати от Н Е В Е Р О Я Т Н И Я руски сериал – "Кухня"
Живота е кръчма, в която би било добре да знаеш с какво разполагаш влизайки в нея, за да можеш да си позволиш всичко, което видиш и си пожелаеш!
В тази ”кръчма”, можеш да консумираш и на вересия, но тогава е добре да си наясно, че влезеш ли отново в нея – независимо, че вече можеш да си позволиш всичко, което сърцето ти поиска, в един момент ще се окаже, че като платиш вересийте си, няма да си способен да си поръчаш.....и една чаша с чешмяна вода!!!
Така че, нека сме богати на любов – колкото повече я раздаваме, толкова повече ще се връща при нас и ще я имаме още по-красива и голяма, и да сме по-бедни за всичко останало!
Smeaglle-gollum
За да започнеш да променяш нещо у себе си, дори...сутрешното си кафе – от джезве, да преминеш на еспресо, самият ти трябва да си убеден, че тази промяна ще ти хареса и зарадва. След нея, много лесно идват другите промени, защото някой някога беше казал: "Пътя, започва с първата крачка".
Някои, просто тръгват...дори не се замислят за първата крачка и за това пътя им е лек....като песен, за други – котвата и веригата, с която са прикрепени към нея, се оказват прекалено тежки и непосилни да мръднат от мястото си, но....и те се променят.
Веригата ги повлича към котвата, а котвата...към морските глъбини, от където вече спасения няма – това също е вид промяна, но по-неблагоприятна за нас.
Според мен, много по-добре е сам да направиш промяната и да опиташ да промениш живота си, отколкото....някоя котва да промени всичко в теб и цял живот да я проклинаш.
Вселената си има някакви свой закони и ги спазва стриктно. А когато според тези, нейни закони, тя сблъска двама, тя не променя само тях – променя още много хора около тях, които по някакъв начин са свързани с тези, двамата.
...........................
Понякога, трябва да вземеш най-трудното и тежко решение в живота си. И все пак, когато обичаш някого много силно, но усещаш че той вече не е щастлив с теб...престанал е да те обича – щом има нужда от щастие, пусни го да го намери...то вече не е в твойте ръце.
А твоето щастие...
Нали вече го имаше, държа го в ръцете си...нежно, като ранено и уплашено птиче – радваше му се и го дари с частица от себе си....със своята топлота.
Щом успя да го излекуваш и с добротата си му вдъхна отново вяра, че не всичко в този живот е лошо и пошло...колкото и да си се привързал към него – длъжен си да му върнеш свободата. Да го оставиш да литне отново в сините простори и да радва други с волните си трели – сега това е твоето щастие.
Да, зная, трудно се понася раздялата с нещо толкова скъпо и близко, но нали....точно заради това едничко птиченце, погледа ти ще е отправен все в небето.
Очите ти жадно ще го търсят и, ако го видят – може да го познаеш.
Може и то да те познае и отново да потърси, топлото и сигурно убежище на ръцете ти, и да се спира по-често при теб.
А може, когато му омръзнат бурните ветрове на небето, само да кацне на прозореца ти и с мъничката човчица, умолително да забарабани по стъклото, докато не го пуснеш да се сгрее....близо до душата ти – в сърцето.
.............................
Всеки ден не спираме да бродим из лабиринтите на живота.
Стигаме поредната стена от този лабиринт, обръщаме се и продължаваме да криволичим из коридорите му – с надеждата, зад поредния ъгъл да ни чака нашето щастие.
И някак оставаме слепи за момента, когато успяхме да го достигнем, когато сме го открили, но заради приключенската ни същност, смятаме – това щастие ни е малко....аз заслужавам по-голямо. И тръгваме отново из този лабиринт.
Някои успяват да стигнат до нещо, наистина значително в живота си, но повечето от нас...само обикалят и се лутат в този лабиринт. Самозаблуждавайки се: "Още само една-две крачки и стигам до него!".
И така – смисълът на целият ни живот се определя от това, да търсим нещо несъществуващо, извън нас самите.
И щастието, и любовта, и смисъла....всичко е вътре в нас, но дали от неразбиране, дали от житейската ни слепота – ние вечно търсим от някого нещо, което той не притежава.
Сърдим се.....на живота, на тези които обичаме, обвиняваме ги че не могат да разберат това, което искаме, а всъщност....ние самите, разбираме ли какво искаме?...И от живота, и от тези дето така гръмко твърдим, че ги обичаме – ние знаем ли какво очакваме?!
Знаем ли да обичаме....и живота си, и някого другиго, който ни е показал че не сме му безразлични?
Всяка минута сме готови да се нахвърлим срещу всеки, който не разбира нашата същност. Готови сме да го разкъсаме, защото открито е показал слабостите ни. Безжалостни сме, към тези, които се опитват да ни помогнат и благосклонно се ласкаем, от някои които изобщо не ни познават, но заради някаква тяхна, собствена изгода, ние отваряме ушите си за техните думи, а ги затваряме за...истински, стойностните хора в живота ни.
........................
Понякога, някой ти помага – без да си молил когото и да било за каквато и да е помощ, защото със ситуацията можеш и сам да се справиш.
Друг път, някой те издърпва от ръба на пропастта, без да си очаквал никакво спасение, а ти се чудиш: "Да му благодариш ли, или да го убиеш!?". Чак когато нещата се успокоят, можеш да прецениш трезво нещата.
А понякога, някой така ти... "помага", че тази помощ още повече ти вгорчава живота.
Във всеки от тези случай, помагащия нито знае ситуацията в която си изпаднал, нито се замисля – когато ти помага, дали ти вреди още повече, или наистина е в твоя полза...не трябва да сме крайни в преценката си, все пак той не е на нашето място. Искал е да ни помогне!
Освен...може би в последния вариант – знае, че като ти помогне, ще бъде по-зле за теб и въпреки това го прави.
Най-важното на този свят е: Да знаеш винаги, че имаш ръка за която да се хванеш, когато имаш нужда от нея, иначе...
.........................
Човека е най-безжалостното същество на земята.
...А може би и във Вселената.
Лъже, мами, предава, мрази, в не редки случаи е готов на крайност – да убие. Не! Не физически да посегне на друго човешко същество....макар понякога да прави и това – убива, преди всичко красотата на живота.
Убива приятелства, убива взаимоотношения, заради кариерата – минава през трупове, убива любовта в която така пламенно се вричаше...до вчера.
Без да се замисля и без капка милост наранява най-близките си хора, а колкото повече обич му се засвидетелства, толкова по-безмилостно и жестоко е нараняването, с което ще ти отвърне.
И това е: "Венецът на природата"...най-разумното от всички същества на планетата.
Угаждаме и се мазним на съвсем непознати за нас хора, чийто нрав и желания са ни съвсем неизвестни – само защото един ден, може да ни потрябва тяхна услуга...без дори да сме сигурни: Готови ли сме да платим цената, за тази помощ.
А в същото време прегазваме, тези които са ни верни приятели и знаем сами, че няма да ни предадат. Взривяваме душите и сърцата на тези, които най-предано ни обичат и са готови на всичко заради нас. Отричаме се от родители и деца, сякаш има магазини, където ще си купиш нови: "По мярка".
Изобщо...живеем, все едно, ако умре – ще си купим друга костенурка, за домашен любимец, а след нея – друга...и друга, и друга.
Сами не разбираме: Кога, така капсулирахме сърцата си?!...Кога, осиротяхме и останахме без души?!...Кога....и как, се превърнахме в такива егоисти, че не забелязваме никого, около себе си?!
Дали има начин някой да ни...ремонтира и препрограмира?
.........................
Всеки от нас, има в живота си човек без който не може да си представи съществуването.
Прощаваме му всички думи и постъпки, които не бихме загърбили и простили на никой друг – защото ни е единствен...свиден. Защото го обичаме, така, както не сме обичали никого другиго до този момент.
Заради този...единствен човек, сме готови на всякакви саможертви и компромиси, които...не бихме направили, даже заради нас самите.
Това е така, защото безрезервно вярваме в този човек! Но...
Когато осъзнаем, че въпреки всичко, което сме направили за него, той ни отвръща вечно с лъжи и не престава да създава проблеми, доверието ни...някак, малко по малко изчезва – сякаш се изпарява, като вода огрята от слънчеви лъчи. И тогава...
Така сме устроени, че не можем да живеем без вяра...без да повярваме в някого.
Но много боли, когато на вярата ти се отвръща с....презрение, подигравка и лъжа.
Търсиш отново, в какво и кого да повярваш...така, че наистина да се осмисли доверието ти.
Но всичко се оказва напразно.
На всекиго от нас, е вдъхната достатъчно количество вяра в сърцето и душата и когато я профука и изгърми напразно...тя свършва и повече не можеш да се снабдиш с "нова доза" вяра, с която да разполагаш отново.
Дори да срещнеш този, на когото наистина трябва да повярваш и да му се довериш – нямаш в наличност останала вяра...проиграл си я по напълно грешни хора.
...Чак тогава, разбираме: Колко е осиротяла и опустяла душата ни – но вече е късно...за всичко.
.........................
Всеки от нас търси щастието. Няма по-трудно нещо от това, да го намериш.
Някои успяват да го намерят и действително са много щастливи, но забравят нещо важно. Нужно е, когато го откриеш – да успееш да го задържиш....в очите и усмивката на тези, които са ти го дарили – това май е още по-трудното нещо.
Всички останали, продължаваме да търсим малките частици лично щастие, летящи съвсем безразборно във Вселената и се надяваме да ни намерят и докоснат.
Ех, колко слаба ни е паметта – веднъж, намерили щастието, наместо да го окуражим за живот, с признателноста си за малките, дребните неща в живота ни, които са безценни: погледа на този дето те обича, смехът му на...всяка твоя изречена глупост, докосването с единствената естествено-непринудена топлота, преплетените пръсти на хванатите ръце....така бързо забравяме всичко това и започваме с претенцийте си.
Претендираме за неща от любимите си, които ние самите не можем да им дадем, но така настоятелно и високопарно изискваме от тях, докато накрая....щастието се отврати от нас и си хване пътя.
...........................
Най-големият проблем на мъжете е, че не знаят какво искат жените.
Дали не искат просто да ни измъчват и въртят на шиш. А може би искат от нас, да сме слаби и безпомощни, за да има за кого да се грижат...понеже не винаги им се отдава със собствените деца, като мислят че така ни контролират и когато е нужно – да ни накажат.
А всъщност....
Всъщност всяка жена иска едно-единствено нещо – любов!....Но от незнание, как да я получат, или от ужаса, че трябва да признаят...и то пред МЪЖ, че колкото и да са силни, че могат да се справят с всичко в живота си, че могат...сами да сменят изгорялата крушка, или да подменят гумичката от капещата чешма и с още много неща могат да се справят – сами!
Накрая, все пак...колкото и да преуспяват във всичко – вечер, когато легнат да спят, ще трябва да се сгушат или в своята непривично голяма, женска самотна сила, или....в любовта – под формата на мъж!
А щом са толкова силни и вездесъщи, ако изберат любовта...Тя води със себе си: и миризливите му крака, и нощното му хъркане, и неспособността му да се научи, къде е най-подходящото място да си оставя дрехите, и това, че все забравя да спусне дъската на тоалетната чиния, и....всичките му привички – възможно най-лошите за нея, но нали все пак, тя иска любов.....а не дресирано кученце.
=============================
Всеки пасаж е "размисъл" по време на целия епизод и са сърбани, като цитати от Н Е В Е Р О Я Т Н И Я руски сериал – "Кухня"
Живота е кръчма, в която би било добре да знаеш с какво разполагаш влизайки в нея, за да можеш да си позволиш всичко, което видиш и си пожелаеш!
В тази ”кръчма”, можеш да консумираш и на вересия, но тогава е добре да си наясно, че влезеш ли отново в нея – независимо, че вече можеш да си позволиш всичко, което сърцето ти поиска, в един момент ще се окаже, че като платиш вересийте си, няма да си способен да си поръчаш.....и една чаша с чешмяна вода!!!
Така че, нека сме богати на любов – колкото повече я раздаваме, толкова повече ще се връща при нас и ще я имаме още по-красива и голяма, и да сме по-бедни за всичко останало!
Smeaglle-gollum
Следвай
5
