VBOX7

доверието на чорбаджиите си. Петнадесетгодишен Манчо е вече овчар в Горната Махала на селото. Като всички ратаи по онова време, Манчо се пазарява да пасе овцете от Гергьовден до Димитровден. Той не напуска селото до края на живота си. От Гергьовден до Димитровден овчарят и стадото спяха на кошара извън селото, а през зимата Манчо живееше във всеки стопанин по заред. Манчо се отличаваше от другите пастири в селото със сайбийско отношение към поверените му животни. Той оборудва стадото си със десетки звънци, звънчета и лопки, които огласяха околността на селото. Имаше две големи кучета-бодигардове срещу вълците, които по онова време бяха голяма напаст за селото. Но оборудването не задоволяваше Манчо. Той си купи от сбора на селото кавал и гайда. С тях веселеше селото и най-вече нас воловарчетата по поляните и кайраците на Самоводската елия. С вълшебната свирка на кавала водеше овчия билюк на паша и водопой. Манчо беше много любопитен и даровит човек. Когато през зимата в селото по празниците идваха народни певци, той слушаше песните на стари хайдути и воеводи, поглъщаше ги и ги възпроизвеждаше пред своя аудитория по мегданите на селото и по поляните сред пастирите. Димитровден за Манчо беше ден на волността, изява на неговия певчески талант и себеотдаване. Разплащането на ратаите и пастирите ставаше в кръчмата на бай Къньо Кучека. За този ден той доставяше от колбасницата на евреина Лазар от Велико Търново салами, суджуци, пастърма и десетки върви с препечени кравайчета /гевреци/ за мезе на клиентите. Да платят за овчарлъка на Манчо бяха дошли всички сбирнаци. Манчо получи парите за цялото лято. Седнал на масата, разположена в центъра на кръчмата, Манчо удряше с юмрук по нея и се провикваше към кръчмаря: «Бай Къньо, дай на всеки по полвачка вино и мезе от биволска пастърма! Аз черпя за годината, дето беше за мене добра година!» Още недопил виното си, Манчо изважда от кожената овчарска торба гайдата и одмах я надува и нейният тънък писък оглася кръчмата, пищи и ситно реди стъпките на ръченицата. За миг кръчмарската публика е на крак. Всички играят, подскачат на едно място. Манчо се вдъхновява и надува гайдата, бузите му се издуват като силиконовите гърди на съвременния женски модифициран контингент. Манчовото пиршество продължаваше една седмица. Свършваха ли се суджуците и кравайчетата на кръчмаря, свършваше и сермията на Манчо. На следващия ден той поемаше командването на овчата тълпа. След него вървяха двамата бодигардове – кучето Мечо и Маджара. Маджара беше нашето Куче. То е подарък от чичо ми, завърнал се от градинарски гурбетчилък в Маджарско със все покъщнина, заедно с верния пазач на покъщнината му - Черната кучка, по-голяма два-три пъти от обикновените кучета. Тя се окучи с три кученца все мъжки. Моят подарък нарекохме у дома Маджар, на името на родината му. За две години Маджарът порасна, стана по-висок и по-дебел от майка си. Главата му беше кръгла, а ушите – остри, на върха им имаше гъсти бели косми, които в тъмното светеха като фарове. Лапите му изглеждаха като лапите на мечка стръвница. Той не се поддаваше на дресировка, навярно в него имаше нещо генетично заложено. Ядеше всичко, каквото ядяхме в къщи. Хващаше късче хляб, подхвърлен във въздуха, с голяма точност, от чужди хора нищо не вземаше в уста, макар някои от тях да бяха роднини. Още като малко кученце тръгна подир колата със стария Мечо на нивата. По пътя кучетата бягаха пред колата. Минат ли покрай някое дърво или храст, спират се, вдигат задния си крак, препикават и пак на кучешки тръс изпреварват колата и чакат на граничната бразда, клекнали с наострени уши и поглед към нашата кола. Когато старият Мечо вече не можеше да идва на нивата, Маджарът знаеше всяка посока, всяко завойче на коларския път, който води до нашата нива. Изпреварил колата, Маджарът чакаше като часовой. Баща ми казваше: «Маджарът е на пост като Гюро Михаилов!» Чак след като служих като войник, разбрах семантиката на «Гюро Михаилов»… Малко преди 9 септември 1944 година Манчо се уволни от редовната си военна служба. Той служи граничар, придоби голям опит по осигуряване на националната сигурност. През месец септември 1944 г. Манчо го призоваха под знамената на Първа Българска армия за разгрома на хитлеристката военна коалиция. Сборният пункт беше на Марно поле – Велико Търново. В построения 18-ти Етърски полк Манчо стоеше последен в редицата на ротата. Той изглеждаше една глава по-нисък от другите запасняци. До него, клекнал се гушеше зад пеша на шинела му Маджара. Манчо го милваше по главата и преживяваше какво ще кажат, ако го вземе на фронта! На строеви преглед минава ротният командир. Той впери очи в кучето и строго попита: «Кой е този пес?» Всички мълчаха. Манчо неразборчиво продума, че кучето е негово и е дошло да го проводи. - Да не го виждам в ротата си! – в скороговорка каза ротният. След малко минава полковият командир, придружен с подчинените си командири. Манчо трепереше от вълнение и закриваше главата на кучето с шинела си. Като видя черния пес, клекнал до Манчо, полковият командир ахна възхитено: «Талисман ще имаме на фронта! Зачислете го на котлова храна заедно с войника!» Манчо подскочи от радост и прегърна кучето си. Към средата на септември 1944 година Първа Българска армия участва в настъплението към подстъпите на Страцинската и Куманската операции. През нощта Манчо бе назначен за наблюдател на движението на вражеския патрул. Той зае позиция в един изоставен окоп. На стотина крачки от него бодрият наблюдател Маджара наостри уши, че забелязва в един храсталак да се гушат човешки фигури. «Смяната иде!» - помисли си Манчо и излезе из окопа, за да се убеди, кой иде насреща. Ала в този миг над главата му като мълния светва една сабя, на Манчо без да губи кураж направя силен замах с пушката си и сабята отхвръква из ръцете на немския офицер, който с бързината на заек се изгубва из шубраците, но с ужас Манчо вижда, че го обкръжават десетина немски войници. Отляво и отдясно към него се сипи дъжд от куршуми. Положението става критично, че тук само смелостта няма да помогне. Той заляга в окопа, до него лежи по корем Маджара, скимти и рови с крака в окопа. Нападателите пълзят и се доближават до неговия окоп. Студени тръпки полазват по цялото му тяло. «Ще загина, но няма да им се дам!» - твърдо решава той. Събрал всичките си сили и като размислил, решил да приложи една хитра бойна хватка. Той моментално сваля от пояса зелената тенекиена кутия, в която се съхранявала маската му против задушливи газове. Сетне изважда от торбата алуминиевите канчета, с които получаваше котлова храна за него и за Маджара и с ярост една по една ги захвърля срещу пълзящите врагове. От неочакваното издрънчаване на тенекиите в тъмнината, като гръм поразени немците побягнали към близките шубраци, помислили, че това са бомби. Манчо и Маджарът се възползвали от тяхната уплаха и бързо се измъкнали към своите позиции. Заврели се в един храсталак и там прекарали през тъмната нощ. Командването помислило, че разведката е пленена или убита. Но на разсъмване Манчо и Маджарът се завърнали в своята част, където ги посрещнали като възкръснали. Те щедро били обсипани от всички със заслужена похвала и воинска слава, особено като узнали по какъв начин Манчо е надхитрил лукавите немски разведки. За този подвиг Манчо и Маджара били представени за награда от висока боева заслуга. За настъпателната операция към Бялград Манчо и Маджара трябвало да разузнаят за разстановката на живата сила и въоръжението на противника. Току-що успели да се доближат до позициите на немците, вражеските куршуми запищели над главите им. Топовете започнали да гърмят. От техните гърмежи земята треперела, а гранатите падали близо до него, изригналата земя падала като градушка над него. На него му се чинело като че над главата му минава товарен влак. С голямо усилие се мъчил да стане, ала напразно. В душата му се озарява несъкрушимата вяра, че нашите ще излязат победители и той ще бъде спасен. Манчо усеща, че нещо го дърпа за шинела и ботуша, сетне почувствал лекота на гърба си. Чува скимтенето на Маджара, който със все усилия разравял пръстта над него. «Жив съм!» - казал на себе си Манчо и прегърнал Маджара през главата му. Множество куршуми пищели над главата и ушите му, когато дебнешком се оттеглял към позицията на полка. Манчо предава сведенията, без да обясня подробностите за случая! Българската народна армия още през септември преминава на оперативно подчинение на командващия Трети украински фронт. Манчо и Маджара заедно с опитните съветски разузнавачи извършват огромна разузнавателна дейност за откриване и доставяне на обективна информация за състоянието на живата и бойната техника на врага. Това тясно сътрудничество дава своя принос за успешните операции при освобождаването на редица градове в Македония, Сърбия и Унгария, където българите покриха родината ни с безсмъртна слава, която ще блести през вековете, а водите на Вардара, Драва и Дунава ще ромолят и напомнят за това на поколенията. Войната свърши. Манчо и Маджара се завърнаха и двамата окичени с медали и ордени. Маджарът остава у дома, Защото Манчо вече не можеше да върви подир стадото, куцаше от раните, получении на фронта. Той нямаше семейство, нямаше дом, нямаше и пенсия. Милостиви хора го настаниха да живее в изоставения манастирски метох в Самоводене. Живееше като отшелник – «на хляб и вода», подавани му от добри хора като милостиня. Ала ветеранът не падаше духом. По цял ден надуваше гайдата и пееше стари и нови войнишки песни. Хората, които минаваха край метоха, не се спираха да го слушат, защото манчовия репертоар не се обновяваше. През 60-те години Манчо почина внезапно, спънал се на дървената стълба на метоха и паднал на калдъръма. Погребаха го без камбана, без поп и без прощално слово. Служителите на погребалното бюро написали на надгробния знак: «Тук почива Манчо овчаря!»… Съдбата на Манчо ми напомня съдбата на Вазовите герои от «Немили-недраги»!.. Съдбата пък на Маджара е по-печално явление, по-тъжна и гибелна случка. През петдесетте години на миналия век съм студент в Московския университет «М.В.Ломоносов». Освен лекциите по специалността /руска филология/, слушах и лекции по военно изкуство. Преподавателят полковник Тихонов ни разказваше между другото за кучета ветерани от Отечествената Война, откривали вражески позиции и спасявали много бойци, пострадали от взривовете и затрупвани в окопите. През междучасията аз му разказвах за подвига на Маджара и Манчо. Полковникът ми стисна ръката и ми каза: «Прекрасно, прекрасно, колега! Преди да си тръгнеш за лятната ваканция, ще дам кредитен билет за влака и да доведеш кучето при нашите ветерани в «Останкино»!» Аз бях погълнат от това удотоение, че при кучетата ветерани на Съветската армия ще има представител от Българската армия. Дойдох си, влизам у дома и питам баща си: «Тате, къде е Маджара?» - Няма го! - Къде е? - В Габрово. - Защо е в Габрово? - Ами, защо! По селския барабан съобщиха, че ще ликвидират всички домашни кучета, той като нямало вече какво да пазят, частната собственост станала кооперативна. Всеки трябваше да заведе кучето на площада пред общината на селото, където ловци ще ги убиват. Който не изпълни заповедта, кучето му ще бъде убито, а стопанинът – глобен. Натовариха убитите кучета на два камиона и ги закараха в Габрово, в табашките фабрики!..» Този авантюристичен, неблагоразумен акт остава в паметта на поколението като печална легенда, за която и до сега не се знае дали е било дело на местната власт или «отгоре» инкогнито е наредено да се извърши?.. Все пак, ако някой знае, че гробът на Манчо е някъде в гробището на селото, то костите на Маджара и неговите събратя никой не знае в коя морга за животни лежат! В кой полк на незнайния воин лежи Маджара! 4 април 2010 г. Доц. Д-р Георги Н.Митков с. Самоведене, Великотърновска община