👉 В новият епизод на подкаста „Храмът на историите” пред Мариян Станков - Мон Дьо Ралица Паскалева се връща към годините, в които усещането да си различен тежи най-много – гимназията. „Аз винаги съм била аутсайдер“, казва тя спокойно, без поза и без опит да омекоти думите. Един от най-трудните ѝ периоди е именно гимназията, макар че завършва едно от най-елитните училища у нас – Първа езикова гимназия във Варна. Място, което по дефиниция обещава престиж и възможности, но за Ралица се превръща в среда на вътрешна изолация. „Аз се чувствах много зле там“, признава тя. Докато съучениците ѝ следват очакванията, тя намира своите хора извън училището – сред ученици от Хуманитарната гимназия, художници, скулптори, млади творци. Това различие не остава скрито.
👉 Бунтът ѝ е видим. Буквален. „Аз правех промени във външния си вид, които приемам за някакъв бунт“, разказва Паскалева. Дългата коса пада, заменена от „много-много късо“. Следват червена коса, татуировка, пиърсинги. Всяка промяна е знак – отказ да се слее, отказ да бъде това, което се очаква от нея.Решаващият момент идва в 12. клас. Един сън, който не помни в детайли, но помни усещането след него. „Се събудих с ясното усещане, че аз няма да уча археология“, казва тя. Не защото не обича историята, а защото знае, че това би я направило нещастна.
👉 Ралица събира смелост и го казва на глас – пред класа, пред класната ръководителка. „Аз ще кандидатствам в НАТФИЗ“, заявява тя. Реакцията обаче идва мигновено и болезнено. Съученик се обръща към нея и ѝ казва, че там „приемат много трудно, само с връзки“.„Тези думи ги помня и до днес. Много ме заболява от тях“, признава тя. Не просто защото пътят изглежда затворен, а защото някой поставя под съмнение самото ѝ право да мечтае. „Той подложи под съмнение изобщо, че аз мога да вляза в НАТФИЗ“, допълва Ралица. Днес, години по-късно, тези думи звучат като далечен шум. Но тогава са били рана. Рана, която обаче не я спира, а я тласка напред.
👉 „Аз обичам театъра, но за хоби“, зад това изречение не стои отричане на сцената, а несъгласие със система, която според нея задушава изкуството. „Има неща в системата, в българския театър, които не съвпадат с моите разбирания“, казва Паскалева и веднага посочва основния проблем – еднообразието.
👉„За мен еднообразието е равно на смърт“, категорична е тя. И дава конкретен пример, който я смущава от години – играенето на едно и също представление стотици пъти. „Не мога да разбера защо в тази страна играем едно представление по 200–300 пъти. Юбилейно – 300 пъти. 20 години едно и също представление.“
👉 В свят, в който говорим за изкуство, подобна повторяемост ѝ изглежда абсурдна. „Говорим за изкуство“, подчертава тя, и обяснява защо киното и телевизията са по-близо до нейната природа. „Правиш нещо, затваряш го, заминава. Идва ново.“ Мисълта да играе една и съща роля отново и отново я плаши. „Аз не мога да си представя да играя 200 пъти едно представление. Просто не мога да си го представя. Не ми го побира акъла. Това ще ме депресира жестоко“, признава тя без заобикалки.
👉 Освен за театъра, Паскалева говори и за друга голяма тема – публичния образ и заблудите, които той създава. Особено силно това се усеща покрай участието ѝ в телевизионни формати и игри. Според нея най-голямото неразбиране е убеждението, че тя има власт. „Най-голямата кардинална заблуда е, че от мен нещо зависи“, казва Ралица. Хората често пренасят образа ѝ от екрана в реалността и вярват, че тя взима решенията. „Те наистина вярват, че аз решавам – примерно на съвет – колко да струва гласът или дали да дам на някой имунитет.“ Това разминаване между реалност и възприятие е още една форма на натиск, който зрителят рядко осъзнава. Думите на Ралица Паскалева в „Мон Дьо“ отново показват жена, която не се страхува да казва неудобните истини – за изкуството, за системата и за цената на публичния образ.
„Често съм срещала хора, които ми казват: „Вие сте цяло лято на море, какво се оплакваш? Работа, мечта““, разказва тя. Истината обаче е далеч по-различна. „Ние нямаме почивен ден. Шепа хора сме, които нямаме почивен ден“, подчертава Ралица. Това са водещите, режисьорът, продуцентът – екип, който работи без пауза, докато зрителят вижда само крайния резултат.
👉 Освен умората, публичността носи и друго бреме – злонамерени коментари и откровени лъжи. Паскалева признава, че понякога се натъква на тях дори под най-личните си моменти. „Някой влиза в моята страница и пише под семейна снимка, че аз съм развалила нечие семейство, за да създам свое“, споделя тя. Обвинение, което я наранява дълбоко. „Това е пълна глупост, пълна лъжа и честно казано – обижда“, казва Ралица. Тя припомня факт, който лесно може да бъде проверен: „Теодор е разведен, да, но това е публично и медийно обявено няколко години преди да се запознае с мен.“, заявява Ралица Паскалева.
👉 В разговора Мон Дьо засяга и една от най-чувствителните теми – ареста на Димо Алексиев след шофиране в нетрезво състояние. Дългогодишното им партньорство на екран прави въпроса още по-личен. „Първото чувство, което изпитах, беше тъга“, признава Ралица без колебание. Последвалият ѝ пост в социалните мрежи обаче предизвиква вълна от гняв и неразбиране. Тя обяснява, че публикацията е била погрешно разтълкувана. „Публикацията не е с текст „горе главата“, а с английското име на песента „Keeping your head up““, уточнява Паскалева. Смисълът ѝ няма нищо общо с оправдание или подкрепа пред обществото. „В тази песен се казва: когато губиш контрол над живота си, когато не знаеш какво да правиш, когато си загубил всичко – аз ще съм до теб и ще държа главата ти изправена.“ И добавя нещо ключово: „Нямаше абсолютно никакво значение дали ще бъде разбрано или критикувано от хората. Тази публикация никога не е била за хората. Тя е за Димо.“, категорична е тя.
👉 В думите ѝ ясно личи личната ѝ философия за човешките грешки. „Аз не съм от хората, които обръщат гръб и удрят, докато си долу“, казва Ралица. Тя не оправдава, но и не изоставя. „Мога да не те поощря, мога да говоря с теб – къде е грешката и как да я поправим. Но ще бъда човекът, който ще ти подаде ръка, за да станеш.“, заключва Ралица.
