Владимир Шевченко прекарва повече от две години в руски затвор като военнопленник. Държали са го в килия с още 15 души.
„Всеки ден ни биеха. Не ни позволяваха да стоим прави в килията или да се движим из нея, защото – както твърдяха – не сме знаели за какво се борим. Наричаха побоя превъзпитание. Използваха ток при разпитите, слагаха ни на стол, покриваха главите ни с калъфка за възглавници и започяаха. Токовият удар редовно ме събаряше от стола", разказва Шевченко.
По време на побоищата на три от зъбите му са били избити. Но най-лошото, казва той, било лишаването от храна. Отслабнал е с повече от 20 килограма.
„Не ни позволяваха да споделяме храната си. Правеха го нарочно. Бяхме шестнадесет души и ни хвърляха по дузина парчета хляб. Наказваха ни, ако дадем на друг. Искаха да ни накарат да се бием помежду си“, споделя още за ужасяващите условия бившият военнопленник.
По думите му това, че е бил с други украинци му е помагало му да оцелее.
„Сред нас имаше хора с всякакви професии – строители, автомонтьори и други. Измисляхме теми за разговори, за да продължим. Всеки ден – отново и отново. Казвах: Хора, не се затваряйте в себе си“, допълва той.
Малко преди Русия да нахлуе в Украйна през февруари 2022 г., Шевченко е бил изпратен в южния пристанищен град Мариупол. Там той се включва в отбраната на града и след дългата руска обсада на металургичния комбинат „Азовстал“, тогава 20-годишният войник е сред хилядите защитници на града, на които е заповядано да се предадат.
На 25 юни тази година той най-накрая се връща в Украйна, след като е бил включен в група за обмен на затворници. Това е било огромно облекчение за него. Но връщането към нормалния живот си останало предизвикателство, признава той.
„Не знаех какво да говоря с родителите си, с близките си. Баща ми в момента се бие на фронта. Много се зарадвах да го видя. Не бях здрав - изпуснах всичко, което държах в ръцете си. Беше ми много трудно дори да си оправя леглото. Бяхме свикнали да правим всичко много бързо, защото ако закъснеем, ни бият“, разказва Шевченко.
Много украинци все още са в руски плен. Но по думите му те не са забравени. Той се е срещнал и разговарял със семействата на други бойци от батальон „Азов“, които все още не са освободени. В Украйна те са герои, но в Русия са мразени и рядко фигурират в списъците за размяна на затворници.
Володимир е решен да документира всичко, през което е преминал. Казва, че иска да стане блогър. Така разказа му би достигнал до повече хора, особено от поколението GenZ.
Източник: NOVA
