VBox7 logo

a4o6

Приказка за цар Салтан

(по Александър Сергеевич Пушкин)

Три девици у дома

прели в късната тъма.

„Ако бих била царица —

рекла
първата девица, —

нагостила бих с обяд

целия покръстен свят.“

„Ако бих била царица —

рекла нейната сестрица, —

бих могла да изтъка плат —

света да облека.“

„Ако бих била царица —

рекла третата сестрица, —

аз на царя мил и драг

бих родила син юнак.“



Рекла само и в тъмата

леко скръцнала вратата,

влязъл там самият цар,

на страната господар.

Спрял отвънка зад стобора,

той подслушал разговора

и харесал — тъй добра —

царят третата сестра.

„Здрасти, хубава девице —

рекъл той, — бъди царица

и юнак ми ти роди,

щом септември захлади.

А пък вие, гълъбици,

двете с вашата сестрица

от дома си подреден

хайде тръгвайте след мен:

първата ще е готвачка,

втората ще е тъкачка.“



Трите с царя хубавец

влезли в чудния дворец.

И преди да се стъмнило,

се извършило венчило.

Седнал царят най-подир

със царицата на пир.

После на легло богато

от кост слонова и злато

легнали за първи път

младоженците да спят.

А готвачката бесняла,

с плач тъкачката лудяла

в люта завист и злина

срещу царската жена.

А царицата чудесна,

без да чака, син понесла

в тая нощна тишина.



А била тогаз война.

Цар Салтан с врага воювал —

яхнал кон и се сбогувал,

рекъл да се пази тя

и да помни любовта.

Докато се биел люто

надалеч в поле прочуто,

срок дошъл да има син;

той родил се цял аршин.

Бдяла майката царица

като над орле орлица;

на честития баща

с конник пратила вестта.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

за да й напакостят,

рекли конника да спрат;

друг изпратили с такова

хитро съчинено слово:

„От царицата добра

нямаш син, ни дъщеря,

нито жаба, ни мишленце,

а невиждано зверенце“.



Чул от конника вестта

слисаният цар баща

и едва в гнева си бесен

пратеника не обесил;

но след малко се смилил

и в двореца наредил:

„Да се чака възвращение

и законното решение.“



Конникът със грамота

се завърнал сутринта.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

рекли да го оберат;

почнали да го поят,

чантата му те окрали,

друга заповед му дали —

конникът, туй не разбрал,

тази заповед предал:

„Заповядва строго царя

на придворните боляри

в миг царицата с плода

да захвърлят вдън вода.“

Натъжените боляри

за царицата скърбяли

и за малкото дете —

влезли в спалнята им те.

Обявили с пълна вяра

волята на господаря,

чели указа на глас.

И царицата завчас

със сина ведно сложили

в бъчва и я насмолили,

пуснали я в океана

заповед уж на Салтана.



В синя вис блестят звездите,

в морска шир бучат вълните;

облак по небе лети,

бъчва по море кънти.

Вътре тъжната царица

сълзи лей като вдовица;

а синът расте, расте

не със дни, а с часове.

Нощ. Царицата все плаче…

А синът вълна подкача:

„Вълна моя, ти вълна!

Ти, която в тишина

плискаш, дето си желаеш,

с морските скали играеш,

потопяваш брегове,

носиш лодки, ветрове —

не погубвай ни, послушай,

изхвърли ни ти на суша!“

Чула волната вълна,

върху бряг във светлина

бъчвата изнесла леко

и отлитнала далеко.

Тъй, спасили се от смърт,

сетили те земна твърд.

Кой оттук ще ги избави?

Бог нима ще ги остави?

На нозе синът стоял,

в дъното глава опрял,

понанънал се и ето. —

„Как прозорец към небето

да отворя?“ — промълвил,

с удар дъното пробил.



Дишали сега на воля;

гледат — хълм, морето долу,

а на хълма извисен

люшка клони дъб зелен.

Мисли си синът: вечеря

аз ще трябва да намеря.

От дъба откъртил прът

и на лък го свил синът,

свилен шнур свалил от кръста

и лъка увил чевръсто.

от тръстика взел стрела,

остра, зла като игла,

и потеглил през долина

той, на лов в морето синьо.



Щом брега достигнал той,

чул отблизо стон и вой…

Цялото море ревяло;

нещо лошо се видяло:

лебед пляска със крила,

ястреб гони го — стрела;

плиска лебедът водата,

мъти я, плющи с крилата…

Ястребът със клюн студен

го кълве окървавен…

Но стрелата в миг извила

и се в ястреба забила —

кърви ястребът пролял

и ловецът млад се спрял;

гледа: ястребът се дави,

но не птичи вик издава.

Лебедът натам снове,

злия хищник той кълве,

бърза с гибелта му близка,

дави го, с крила го плиска —

на ловеца млад и мил

той по руски промълвил:

„Ти си, княже, мой спасител,

мой юначен избавител,

не скърби, че зарад мен

ще гладуваш някой ден;

че морето взе стрелата,

че те сполетя бедата.

Аз ще ти благодаря

и с добро ще те даря:

ти спаси не лебед-птица,

а с живот дари девица,

и не ястреб стрелна ти,

а магьосник усмърти.

Няма век да те забравя.

Ще ме найдеш вред такава;

време е да си вървиш,

не тъжи, легни да спиш.“



Литнал този лебед-птица,

а пък майката царица

и синът й този път

гладни легнали да спят.

В миг синът отворил взори,

гледа — блеснали простори,

от почуда слисан, ням,

той съгледал град голям,

чуден град, стени зъбчати,

зад стените — ред палати,

черкви приказни отвъд

с златни куполи блестят.

Той царицата събудил,

ахнала тя с глас зачуден!

Рекъл той: „Изглежда май

с нас си лебедът играй.“



Двама към града поели.

Мигом зад стените бели

там отвред като насън

проехтял камбанен звън.

Цял град се към тях отправил,

хор черковен бога славил;

в пищно злато заблестял,

срещнал ги дворецът цял;

всички ги възвеличават

и момчето обвенчават

с шапка княжеска във дар —

да им бъде главатар.

В свойта столица-зорница

в сговор с майката царица

седнал той на княжи трон

с ново име: княз Гвидон.



Вятър над море лудува,

гони корабче да плува;

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна.

А моряци удивени,

на палубата стълпени,

виждат острова познат

и наяве — чуден свят:

град с кубета златоглави,

пристан с каменна застава.

В залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста;

кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво в света търгуват.

Казват те на княза млад:

„Ний обходихме цял свят

и търгувахме сред бури

с чудни кожи от самури;

час настана да вървим,

все на изток да държим

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана…“

Князът рекъл им тогаз:

„Господа, на добър час,

през морета, океани

навестете цар Салтана

и сторете му поклон.“

Тръгнали, а княз Гвидон

гледа със тъга в душата

как се губят в далнината.

В океана засиял

вижда — плува лебед бял.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

Днес защо стоиш безгласен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Князът тъжно отговаря:

„Скръб-печал ме днес изгаря:

там баща си в близък час

бих желал да видя аз.“

Рекъл лебедът тогава:

„Искаш ли да те отправя

с кораба по тез вълни?

На комар се превърни.“

Махнал лебедът с крилата

и разплискал с шум водата,

а от пръски, за беда,

князът станал вир-вода.

И докато се обърнал,

в миг се на комар превърнал,

зажужукал, полетял,

стигнал кораба и спрял,

край моряшката дружина

скрил се в малка цепнатина.



Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

към брега на цар Салтана

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста;

кани ги Салтан на гости;

с тях в разкошния дворец

влиза нашият храбрец.

Гледа: целият в позлата,

цар Салтан седи в палата

на престола украсен,

в тъжни мисли потопен;

а сестрите пременени

с Бабариха натъкмена

все до трона му седят

и в очите го следят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява;

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят;

нищо лошо зад морето,

има чудо под небето:

стръмен остров, пуст и див,

там стърчеше мълчалив,

и пустинен, и сиротен,

и на него — дъб самотен;

а на острова сега

нов град има на брега

със дворци и черкви златни

и градини необятни;

там владее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

Цар Салтан се удивява:

„Ако е живот и здраве,

острова ще посетя,

княз Гвидон ще навестя.“

А сестрите във палата

рекли с хитрата си сватя —

да не види царят жив

нивга острова красив.

„Нещо странно май че става —

смигнала за миг лукаво

тук готвачката с очи, —

град в морето да стърчи!

Знай, шуми елха в гората,

катеричка под елхата

чудни песнички реди,

гризе орехи, седи,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

с ядчици от изумруд —

туй е чуден кът нечут.“

Цар Салтан се удивява,

а комарът се вбесява

и в окото с тънък вой

жилнал злата леля той.

В миг сестрата пребледняла,

и с окото ослепяла.

Хукнали те наведнъж,

викнали: „Комара дръж!

Ах, мушице ти проклета,

ще ти счупим ний крилете!“

Той, изпълнил своя дял,

през морето полетял.



Князът пак е край морето,

гледа той води разлети,

от вълните в буен бяг

лебедът изплувал пак.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

Днес защо си пак нещастен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Княз Гвидон му отговаря:

„Скръб-печал ме пак изгаря:

чудно чудо закопнял —

да го имам бих желал.

Имало елха в гората,

катеричка под елхата

чудни песнички реди,

гризе орехи, седи,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

бисер-ядчици валят.

лъже може би светът.“

Рекъл лебедът на княза:

„Вярно е, що се разказва:

чудото познавам аз;

сига си тъжил, мой княз;

наред вярната ни дружба

с радост ще ти бъда в служба.“

С бодра мисъл на ума

тръгнал князът към дома;

Там в градината широка

вижда на елха висока

катеричка — красота,

златен орех гризе тя,

бисерчета вади, хрупка.

Сбира златните черупки,

купчинки реди от тях,

пее, свирка си без страх

от събралите се хора

във градината и двора.

Княз Гвидон се изумил

и доволен промълвил:

„Ех, на лебеда сърцето

с радост да дари небето.“

И издигнал княз Гвидон

в двора си кристален дом,

катеричката поставил,

даже писар не забравил —

орехите да брои,

златото да удвои.



Вятър по море лудува,

гони корабче да плува,

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна

покрай остров изумруден

край града голям и чуден;

в залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста,

кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво сега търгуват?

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят

и търгувахме богато

със жребци от Дон — за злато,

да вървим настана час —

дълъг път лежи пред нас:

покрай острова Буяна

в царството на цар Салтана.“

Князът рекъл им тогаз:

„Господа, на добър час,

през морета, океани

навестете цар Салтана

и кажете: Цар Гвидон

с обич праща му поклон.“



Гостите се поклонили,

в път поели с нови сили.

Княз Гвидон се срещнал пак

с лебеда на оня бряг.

Моли князът: пак душата

му копней за далнината…

Лебедът си замълчал,

само с пръски го облял.

И докато се обърнал,

князът се в муха превърнал,

стигнал кораба и спрял,

в пукнатината се сврял.



Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

към брега на цар Салтана

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста,

кани ги Салтан на гости,

с тях в красивия дворец

влиза нашият храбрец.

Гледа: целият в позлата,

цар Салтан седи в палата

на престола украсен,

в тъжни мисли потопен.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

все до трона му седят,

като жаби зли слухтят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява,

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят;

нищо лошо зад морето,

чудо има под небето:

остров има там богат

и на него — дивен град

със дворци и черкви златни

и градини необятни;

там елха се зеленей

и кристален дом светлей —

дом на катеричка жива,

и каква е закачлива!

Пее песнички цял ден,

гризе орехи весден,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

ядки-бисери блестят,

а слуги отвред следят,

вършат й услуги много,

писар отбелязва строго

всеки орех, счупен днес;

стражи й отдават чест.

Леят златото в монети

и ги пращат зад морето,

а девойки с честен труд

сипват в бъчви изумруд.

Там са хората богати,

няма хижи, а палати;

там владее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

Цар Салтан се удивява:

„Ако е живот и здраве,

острова ще посетя,

княз Гвидон ще навестя.“

А сестрите във палата

рекли с хитрата си сватя —

да не види царят жив

нивга острова красив.

И тъкачката тогава

се усмихнала лукаво:

„Що за чудо? И какво —

катеричка на дърво

златни орехчета хрупа,

бисерни черупки трупа;

туй не ни учудва нас —

друго чудо зная аз:

закипи морето диво

и надигне се бурливо,

и когато с вой и бяг

то достигне стръмен бяг,

шумно се разсипе в мрака —

тридесет и три юнака,

цели в брони, слизат там,

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначините отбор

с главатаря Черномор.

Нека кажем справедливо:

туй е чудо най-красиво!“

Замълчали всички тук,

никой не отронил звук.

Цар Салтан се удивява,

княз Гвидон се разгневява

и на левия гледец

кацнал нашият храбрец,

лелята му пребледняла

и с окото ослепяла;

закрещели изведнъж:

„Догони го, хващай, дръж!…

Ах, почакай ти; проклето…“

През прозорец неусетно

князът тихо се проврял,

над морето полетял.



Князът край морето скита,

гледа — сини са водите

и сред буйния им бяг

лебедът изплувал пак.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

Днес защо си пак нещастен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Княз Гвидон му отговаря:

„Скръб-печал ме пак изгаря

чудно чудо закопнял,

да го имам бих желал.“

„Де е чудото красиво?“

„Някъде море бурливо

вдигало се с вой и бяг,

удряло пустинен бряг;

и разсипе ли се в мрака,

тридесет и три юнака

слизали тогава там —

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначините отбор

с главатаря Черномор.“

Рекъл лебедът тогава:

„Туй ли, княже, те смущава?

Не тъжи, мой мили княз,

чудото познавам аз.

Храбреците във водата

всички са ми родни братя.

Не тъгувай, а тръгни,

гости братя посрещни.“



Князът тръгнал, скръб забравил,

на балкона се изправил,

дълго гледал: изведнъж

цялото море надлъж

шибнало скалата яка,

тридесет и три юнака

в светли брони идат там —

във очите с ясен плам

идат храбреци строени,

вождът с къдри посребрени

и със бялата брада

ги предвожда към града.

Слиза княз Гвидон отгоре,

среща гостите на двора.

И сред княжеския двор

му говори Черномор:

„Лебедът при теб в палата

със заръка ни изпрати:

в твоя славен град да бдим,

нощна стража да стоим.

С тебе ще сме постоянно,

ще излизаме тук рано

от бучащите вълни

върху твоите стени.

Скоро пак града ще зърнем.

Днес в морето ще се върнем —

тежко дишаме навън.“

И градът потънал в сън.



Вятър по море лудува,

гони корабче да плува;

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна

покрай остров изумруден,

край града голям и чуден;

в залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста,

кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво в света търгуват?

Казват: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят,

там продавахме стомана,

злато и сребро ковано,

да вървим настана час —

дълъг път лежи пред нас

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът рекъл им тогаз:

„Господа, на добър час!

През морета, океани

навестете цар Салтана

и кажете: княз Гвидон

с обич праща му поклон.“



Гостите се поклонили,

в път поели с нови сили.

Княз Гвидон се срещнал

пак с лебеда на оня бряг.

Моли князът: пак душата

му копней за далнината…

Лебедът си замълчал,

само с пръски го облял.

И докато се обърнал,

князът се в пчела превърнал.

Зажужукал, полетял,

чак на кораба се спрял,

тихо този юначина

скрил се в малка пукнатина.



Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста,

кани ги Салтан на гости,

с тях в красивия дворец

влиза нашият храбрец.

Гледа: целият в позлата,

цар Салтан седи в палата

на престола позлатен,

в тъжни мисли потопен.

А сестрите — до краката

с Бабариха — злата сватя,

все край царя се въртят,

с четири очи следят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява;

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят,

нищо лошо зад морето;

чудо има под небето:

остров има там богат

и на него — дивен град;

всеки ден там става чудо:

закипи морето лудо

и когато с вой и бяг

то достигне оня бряг

и се спре в стената яка,

тридесет и три юнака,

цели в броня, слизат там —

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначини са отбор;

главатарят Черномор

с тях излиза от водата,

в строй ги води към палата,

та над острова да бдят,

нощна стража да стоят —

няма стража по-надеждна,

храбра, вярна и прилежна.

Там владее княз Гвидон,

той изпраща ти поклон.“

Цар Салтан се удивява:

„Ако е живот и здраве,

острова ще посетя,

княз Гвидон ще навестя.“

Млъкнали сестрите лихи,

само сватя Бабариха

се усмихнала едва:

„Що за чудо е това?

Хора идват от морето,

пазят нощем бреговете!

Истина или лъжа —

на мълвата не държа.

Има чудо по-красиво.

Носи се мълва правдива

за царкиня във света

със вълшебна красота —

денем слънце затъмнява,

нощем всичко озарява,

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей,

със походка величава

на паун наподобява;

а щом дума промълви,

сякаш ручей ромоли.

И което си е право —

туй се чудо вредом слави.“

Замълчали всички тук,

никой не отронил звук.

Цар Салтан се удивява,

княз Гвидон се разгневява,

ала в миг я съжалил —

бабата не ослепил;

зажужукал из палата,

кацнал на носа на сватя,

острото си жило впил,

та мехур се появил.

Пак се вдигнала тревога;

„Помогнете ни, за бога!

Караул! Гони, гони

и проклетника хвани…

Ах, почакай ти, проклето…“

През прозорец неусетно

князът тихо се проврял,

над морето полетял.



Князът край морето скита,

гледа — сини са водите;

и сред буйния им бяг

лебедът изплувал пак.

„О, здравей, мой княз прекрасен!

За какво си пак нещастен,

смръщен като ден мъглив?“ —

пита лебедът красив.

Княз Гвидон му отговаря:

„Скръб-печал ме пак изгаря:

хора женят се у нас,

а неженен ходя аз.“

„На коя се, княже, спираш

и я за жена избираш?“

„Казват: имало в света

днес царкиня — красота:

денем слънце затъмнява,

нощем всичко озарява,

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей,

със походка величава

на паун наподобява,

а щом дума промълви,

сякаш ручей ромоли.

Истина ли е, що казват?“

Чакал отговора князът.

Лебедът замислен бил,

помълчал и промълвил:

„Да, в света живей девица,

ала не е ръкавица —

от ръка да я свалиш,

след като я подържиш.

Чуй един съвет от мене:

помисли си непременно,

щом се тя при теб вести,

да не се разкаеш ти.“

Князът с клетва уверява —

време е да се венчава,

той е всичко преценил

и е истински решил;

та дори готов е страстно

за царкинята прекрасна

да отиде тия дни

пеш зад триста планини.

Лебедът въздъхнал леко:

„Но защо така далеко?

Тя е близко в тоя час,

знай — царкинята съм аз.“

Плеснал лебедът с крилата,

литнал волно над водата,

спуснал се на оня бряг

сред цветя и храсталак,

тръснал мокра перушина

и превърнал се в царкиня:

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей,

със походка величава

на паун наподобява;

а щом дума промълви,

сякаш ручей ромоли.

Князът нежно я прегръща,

към двореца се завръща

да зарадва сред покой

милата си майка той.

Князът паднал на колене:

„Моя майчице рождена!

Аз избрах жена добра,

а на тебе — дъщеря.

Молим твойто разрешение,

майчино благословение —

дай ни своя благослов

да живеем във любов,“

Над главите им покорни

със икона чудотворна

тя и плаче, и реди:

„Бог над вас, деца, да бди!“

Князът дълго се не бавил,

сватба бляскава направил;

заживели в обич те

и очаквали дете.



Вятър по море лудува,

гони корабче да плува;

то вълна подир вълна

пори с вдигнати платна

покрай остров изумруден,

край града голям и чуден;

в залп оръдия гърмят,

искат кораба да спрат.

Слизат гостите по моста.

Кани ги Гвидон на гости,

дава им разкошен пир

и ги пита най-подир:

към кои страни пътуват

и с какво в света търгуват?

Казват: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят,

с забранени стоки — злато,

ний търгувахме богато;

час настана да вървим,

все на изток да държим

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана.“

Князът рекъл: „Господа,

път приятен по вода

през морета, океани

в царството на цар Салтана;

там на своя господар

припомнете, че е дал

дума да ни посещава,

а пък все не се вестява —

и предайте му поклон.“

Тръгнали, а княз Гвидон

днес останал у дома си,

не напуснал той жена си.



Вятър весело шепти,

волно корабът лети

покрай острова Буяна,

в царството на цар Салтана,

и желаната страна

вижда се в далечина.

Слизат гостите по моста.

Кани ги Салтан на гости.

Гледат: в златния дворец

цар Салтан седи с венец,

а сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

все край царя се въртят,

с четири очи следят.

Царят гостите тогава

на трапеза настанява,

пита: „Как сте, господа?

Дълго ли сте по вода?

Зло, добро ли преживяхте?

Чудеса какви видяхте?“

Рекли: „С кораба крилат

ний обходихме цял свят;

нищо лошо зад морето,

има чудо под небето:

остров стръмен и богат

и на него — чуден град

със дворци и черкви златни

и градини необятни;

там елха се зеленей

и кристален дом светлей —

дом на катеричка жива,

и каква е закачлива!

Пее песнички цял ден,

гризе орехи весден,

но не прости и чепати,

а с черупчици от злато,

ядки бисерни блестят,

а слуги отвред следят,

Зърнахме и друго чудо:

закипи морето лудо

и когато с вой и бяг

то достигне оня бряг

и облей скалата яка,

тридесет и три юнака

в златни брони слизат там —

във очите с ясен плам,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели,

юначините отбор

с главатаря Черномор.

Няма стража по-надеждна,

по-безстрашна и прилежна.

Князът има си жена,

дивна като светлина,

денем слънце затъмнява,

нощем всичко озарява;

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей.

Княз Гвидон там управлява,

всичко живо го прославя;

той изпраща ти поклон

и упреква те Гвидон:

«Гост да ни е обещава,

а пък все не се вестява.»“



Царят тук не изтърпял,

заповед за път издал.

А сестрите във палата

рекли с хитрата си сватя:

да не види царят жив

нивга острова красив.

Цар Салтан се не предава

и за миг ги усмирява:

„Цар ли съм или дете?“

Плахо замълчали те.

„Днес потеглям!“ —

с крак той тропнал

и вратата шумно хлопнал.



От прозореца следи

князът сините води:

те са тихи, не бушуват,

само леко се вълнуват,

под безоблачния свод

се показва чуден флот:

пори волно океана

флотата на цар Салтана.

Скочил княз Гвидон за миг,

рекъл с гръмогласен вик:

„Родна майчице — награда!

Ти, княгино моя млада!

Погледнете: хей оттам

иде татко ми насам!“

Флотът към брега приижда,

князът през тръбата вижда:

царят в кораба богат

гледа приказния град;

с него са сестрите лихи,

с него е и Бабариха,

те се чудят до една

на незнайната страна.

В миг топове загърмели

и камбани проехтели.

Слязъл на брега Гвидон,

срещнал татко си с поклон,

срещнал и сестрите лихи

с злата сватя Бабариха;

с царя към града вървял,

нито дума не мълвял.



Всички влизат във палата:

в златни брони пред вратата

царят вижда храбреци —

тридесет и три момци,

всички хубави и смели,

едри, млади, обгорели

юначините отбор

с главатаря Черномор.

Влязъл царят в ширни двори:

под елха съгледал горе —

катеричка песен пей,

гризе орех, клон люлей,

вади бисери самичка

и ги пуща във торбичка;

дворът в светлия палат

с златни люспи бил посят.

Гостите поглеждат с ласка

към княгинята прекрасна:

в къдрите й месец грей,

на чело звезда светлей;

със походка величава

на паун наподобява;

и свекърва си така

води нежно под ръка…

Царят в миг познал жена си,

буйна радост го понася.

Изведнъж дъхът му спрял.

Царят в сълзи се облял.

Той прегърнал си жената

и синчето, и снахата,

седнали те най-подир

и започнал весел пир.

А сестрите във палата

с Бабариха — злата сватя,

го ударили на бяг;

ала ги довели пак.

Всичко сторено признали,

каели се и ридали;

царят, весел този път,

пуснал ги да си вървят.

През деня гуляли, пили,

после в сън се потопили.

С пиво, мед и аз гулях,

но едва мустак допрях.


cool com pro