VBox7 logo

leo_fenka










/> Никога не съм мислила как ще умра. Въпреки че през последните няколко месеца имах достатъчно причини да го направя. Но дори да се бях замисляла, едва ли можех да си го представя именно по този начин.
Останала без дъх, се взирах през дългата стая в тъмните очи на среследвача, а той ми отвръщаше с приятен поглед.
Със сигурност това бе добър начин да умреш – вместо някого, когото обичаш. Дори е благородно. Би трябвало това да е от значение.
Осъзнах, че ако не бях отишла във Форкс сега нямаше да съм изправена пред смъртта. Ала в момента бях толкова уплашена, че не бях в състояние да изпитвам съжаление за решението си. Когато животът ти предлага мечта, надвърляща всичките ти очаквания, няма причина да тъжиш, че краят идва.
Преследвачът ми се усмихна приятелски, докато се приближаваше бавно към мен, за да ме убие.”





За три неща бях напълно убедена.
Първо,Едуард бе вампир.
Второ,някаква част от него-нямах представа колко силна може да бъде тя,жадуваше за кръвта ми.
И трето,бях безусловно и необратимо влюбена в него.


-Аз съм най-съвършеният хищник в света,не мислиш ли?
Всичко в мен те привлича:гласът ми,лицето ми,дори миризмата ми.Кълна се,че няма да те нараня.-Сякаш се опитваше да убеди по-скоро себе си,отколкото мен.-Не се страхувай-прошепна отново и пристъпи към мен,подчертано бавно.
Гъвкаво приседна на земята с умишлено забавени жестове,докато лицата ни не се озоваха на едно ниво,само на педря разстояние.


Той внезапно се примири.
-Какво точно ти е любопитно?
-На колко години си?
-На седемнайсет.
-И от колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато се взираше в шосето.
-От известно време – призна накрая.”

Той ме погледна изненадано.
-Че защо?
Поклатих печално глава.
-Май не си имал възможност да ме наблюдаваш в час по физическо, но би трябвало да се досещаш.
-Да не би да имаш предвид факта, че не можеш да вървиш по гладка, стабилна повърхност, без да намериш нещо, в което да се спънеш?
-Очевидно да.”
„-Това определено ще е проблем. Но не това имах предвид. Просто си толкова мека, крехка. Ще трябва да премислям действията си във всеки миг от близостта ни, за да не те нараня. Бих могъл съвсем лесно да те убия, Бела, съвсем неволно. – Гласът му се бе снишил до тих шепот. Той вдигна ледената си длан и я постави върху бузата ми. – Ако направя прибързан жест... ако дори за миг се разсея. Бих могъл да се пресегна уж да погаля лицето ти и вместо това по грешка да ти разбия черепа.”

„-Естествено, гарантирането на личната ти безопасност май се превръща в работа на пълен работен ден, изискваща постоянното ми присъствие.”

Бела – гласът на Едуард бе точно над мен, звучеше облекчено. – чуваш ли ме?
-Не – изпъшках. – Махай се.
Той се подсмихна

„-Докато тичах, си мислех... – той млъкна.
-Как да не се блъснеш в дърветата, надявам се.
-Глупава Бела – посмихна се той. – Тичането ми е като втора природа, въобще не е необходимо да се замислям.
-Фукльо – измърморих отново.”
„-Ха! Бледа си като призрак- не, бледа си като мен!”
И така лъвът се влюбил в агнето – прошепна той. Извърнах глава, за да скрия очите си, изпълнени с възторг от думите му.
-Какво глупаво агне – въздъхнах.
-Какъв извратен, мазохистичен лъв....”

Но не това е най-лошото – продължи да шепне той, сякаш не бях заговорила. – Не това, че те видях там на пода... свита и потрошена. – Гласът му беше задавен. – Не това, че реших, че съм дошъл твърде късно. Дори това, че чух писъците ти от болка, макар че ще нося тези непоносими спомени до края на вечността. Не, най-непоносимото бе да чувствам.. да зная, че не мога да се спра. Да вярвам, че самият аз ще те погубя.

ЕТО И ОТКЪС ОТ "Новолуние"

Да! Думата отекна в главата ми, когато прорязах водната повърхност. Беше ледена, далеч по-студена от опасенията ми, но тази тръпка само увеличи възторга ми.
Чувствах се толкова горда от себе си, докато потъвах дълбоко в ледената черна вода. Не бях усетила уплаха дори за миг, само чист адреналин. Всъщност падането съвсем не беше страшно. Къде тогава бе предизвикателството?
Точно тогава ме улови течението.
Така се бях съсредоточила върху размера на скалите, върху явната опасност, която лъхаше от височината им, от стръмната им повърхност, че дори не се бях замислила за тъмните води, които ме очакваха. И през ум не ми беше минало, че истинската заплаха дебне далеч под мен, под надигащите се вълни.
Имах чувството, че вълните се боричкат за тялото ми, дърпат ме напред-назад помежду си, решени да ме поделят, пък било то и на парчета. Знаех как да се боря с мъртво вълнение – плувайки успоредно на брега, вместо да се насочваш право към него. Но теориите нямаха особена полза, след като не се ориентирах къде е брегът.
Дори не се ориентирах къде е повърхността.
Разбеснялата се вода бе черна във всички посоки, не прозираше никаква светлина, която да ме насочи нагоре. Гравитацията, така всемогъща, когато се съревноваваше с въздуха, не можеше да се бори с вълните – не усещах никакво подръпване, никакво потъване в която и да било посока. Усещах само ударите на течението, които ме подмятаха като парцалена кукла. Борех се да задържа дъха си, да заключа устни около последната си глътка въздух.
Не се изненадах, че халюцинацията ми беше до мен. Едуард ми дължеше поне това, имайки предвид, че умирах. Но се изненадах колко уверена бях в това. Щях да се удавя. Ето, давех се.
– Продължавай да плуваш! – умоляваше настойчиво Едуард в главата ми.
Накъде? Не виждах нищо освен тъмнина. Нямаше накъде да плувам.
– Престани! – заповяда ми той. – Да не си посмяла да се предаваш!
Ръцете и краката ми изтръпнаха в ледената вода. Вече не усещах ударите на течението с такава сила. По-скоро замайване, безпомощно въртене във водата.
Но все пак го послушах. Насилих ръцете си да продължат да се протягат, краката си да ритат по-силно, макар всяка секунда да сменях посоката на движението си.
Едва ли имаше особена полза от старанията ми. Какъв беше смисълът?
– Бори се! – изкрещя той. – По дяволите, Бела, продължавай да се бориш.
Но защо?
Не исках да се боря повече. И то не заради световъртежа или студа, или безсилието на ръцете ми, чиито мускули се предадоха на изтощението. Бях почти щастлива, че всичко приключва. Това бе далеч по-лесна смърт от другите, пред които се бях изправяла. Странно спокойна.
Замислих се за миг за клишетата, за това как уж целият ти живот минава като на лента. Имах такъв невероятен късмет. Та кой би искал да гледа повторения?
Но видях него и нямах никакво желание да се боря.
Образът бе толкова ясен, толкова по-отчетлив от спомена. Подсъзнанието ми бе съхранило Едуард с безпогрешна детайлност, беше го запазило за този последен момент. Виждах съвършеното му лице, сякаш беше пред мен, точния оттенък на ледената му кожа, извивката на устните му, линията на челюстта му, златото, което проблясваше в гневните му очи. Естествено, сърдеше се, че се предавам. Зъбите му бяха стиснати, а ноздрите – разширени от ярост.
– Не! Бела, не!
Ушите ми бяха потопени в ледената вода, но гласът му бе по-отчетлив от всякога. Пренебрегнах думите му и се съсредоточих върху звука. Защо да се боря, след като така се чувствах толкова щастлива? Дори докато дробовете ми се присвиваха за въздух, а краката ми болезнено се схващаха от студа, се чувствах доволна. Бях забравила какво е усещането за истинско щастие.
Щастие. Това чувство правеше цялата тая работа с умирането съвсем поносима.
В този момент течението най-после победи и рязко ме запокити в нещо твърдо, в скала, невидима в мрака.
Цапардоса ме право в гърдите, блъсна ме като железен прът и въздухът излезе със свистене от дробовете ми, избяга в гъст облак сребърни мехурчета. В гърлото ми нахлу вода, давеща, пареща. Железният прът сякаш ме влачеше, теглеше, отдалечаваше ме от Едуард все по-дълбоко в тъмнината, към дъното на океана.
Сбогом, обичам те, беше последната ми мисъл.

cool