VBOX7

рядко, че дори и не помня тези случаи. С него се запознах, когато бях на 17, той не беше Българин… беше кореец няма значение как се казваше аз обичах да му казвам на галено Лий (моля ви без коментари от сорта на ‘как така ще се хванеш с дръпнат’).

Беше дошъл тук в България на море във Варна там се запознахме с него, първо си мислехме, че това е просто лятно забавление, но се оказа нещо много по сериозно. Влюбихме се… и така той реши да остане в България с родителите си. Те бяха богати, баща му имаше фирма в Корея и ходеше там от време на време за да подписва някакви документи. И така с времето нещата ставаха се по-сериозни.

На 20 се принесох да живея у тях… той си беше купил апартамент в новата кооперация близо до моя панелен блок. И така заживяхме заедно в мир и разбирателство. Бяхме просто идеалната двойка, разбирахме се във всичко, понякога само сме спорели за дребни неща, но много бързо се сдобрявахме, защото и двамата не понасяхме да сме скарани.

Родителите ни се разбираха прекрасно. Баща ми не беше много съгласен в началото, защото е кореец, но с времето се примири, все пак виждаше колко се обичаме. Мислех си тогава „колко е хубав живота”, „сигурно винаги ще е така”.. е да ама не. Bсичко хубаво си има край… и всяко перфектно нещо губи ефективността си, защото в този живот аз разбрах, че нищо перфектно и вечно няма.

Беше 2003. 24 Декември, с него се прибирахме от супермаркета, бяхме накупили продукти за Бъдни вечер. Щяхме да празнуваме празника с дете си семейства. Помня много добре тази мрачна за мен дата която никога няма да забравя. Валеше много силно сняг и за това той караше внимателно. Последното което помня тогава беше силен удар от дясната си страна…

Събудих се в болница, до мен седнала на един стол беше майка ми. Не знаех какво става. Съзнанието ми беше замъглено, за момент дори не помнех коя съм. Майка ми щом видя, е се събуждам веднага се затича към вратата и извика някакъв доктор. Той дойде и започна да ме успокоява, аз се опитвах да стана, тогава бях изпаднала ужас а майка ми седеше и плачеше до леглото. Беше ми трудно да се движа, всички мускули ме боляха. Трябваха ми поне 10 минути за да се успокоя напълно.

Попитах майка ми какво става защо съм в болница. Къде е Лий.. тя седна до мен на леглото и започна да ми казва какво се е случило. В нощта на 24 Декември сме катастрофирали с колата на път към вкъщи. И дамата сме били тежко ранени най-вече аз. 3 дни след постъпването ми болницата съм изпаднала в кома. Когато той се е събудил на другия след упойките, заради операцията която му е била направена на главата, не е помнел нищо.. освен родителите си.. имал е загуба на памет /амнезия. Докторът е казал, че ще е по-добре да си спомни сам да не се напряга. Но той нито след първата седмица… нито след втората не си е спомнил нищо за мен или за моите родители. А през това време аз още съм била в кома.

След като са изминали тези две седмици, неговите родители които аз много обичах са поискали да се срещнат с майка ми и баща ми. Казали са им, че смятат да се върнат в Корея.. и, че ако Лий си спомни за мен ще се свържат с нас. Майка ми и баща ми не са могли нищо да направят, те просто са се съгласили… но и те са мислели като неговите родители, че може би е по-добре така, че въпреки любовта която имахме той не ме помни.. след комата можело и аз да не го помня. И нямало смисъл да се насилват нещата.

Така те заминали отново в Корея, и на седмица и половина аз съм се събудила. Това ми разказа майка ми седнала на леглото до мен. Ходех всеки ден на раздвижване, за един месец не се бях схванала толкова много, но се усещаше слабостта на мускулите ми. Много исках и бях решена да се възстановя напълно и да отида Корея, не смятах да оставя това така, ние трябваше да сме заедно. Тази любов и всичко което имаше между нас не можеше да свърши просто така. В такъв момент не трябваше ли да сме заедно и аз да му помогна да си спомни за мен???

И така мина още едни месец.. почти да за да се оправя напълно. През това време не се бяхме свързвали с неговите родители, те с нас също, ние… или по точно аз правех опити, но без успешни. След като се оправих следващата ми цел бе да събера пари и да отида в Корея, за да го намеря. Но преди това трябваше по някакъв начин да се чуя с майка ми или с баща му. С него никога не сме засягали темата, за това къде живее в Корея знаех само, че е в Сеул… Но Сеул е толкова голям, можеше да е навсякъде.

Вече бяха минали 10 месеца от катастрофата, ние още не можехме да се свържем с неговите родители. Аз вече имах работа и отделях всеки месец пари.. смятах да събера пари за билет, хотел.. и в прочие знаех, че няма да го намеря за един ден особено така, когато не можех да се свържа с никой от семейството му за да разбера най-малко в коя област в Сеул да търся.

Ето, че наближаваше и първата коледа след катастрофата. Чувствах се ужасно… не исках да съм жива, едвам изтърпях този ден да мине, след него мина и Нова година. Идваше лято… аз още не се бях свързала с тях беше месец май. Това време за мен беше много мъчително нямам думи. Но ето, че дойде и месец юли в който за първи път установихме контакт с майка му. Бях на небето от щастие, просто бях толкова щастлива, че съм успяла да се свържа с тях.
Тогава беше и поредния черен ден за мен.

Майка му ми каза, че той и до ден днешен не си спомня за мен… каза още, че сега си има и приятелка и не иска аз да се бъркам. Той сега бил щастлив, и тя не искала да си спомня за мен защото ще го налегне и тъгата. Не я разбирах… той щеше да е щастлив божее та ние бяхме лудо влюбени преди катастрофата която беляза най-вече моя живот, защото той не си спомняше нищо. Тя ме помоли да не звъня повече… и затвори телефона.

Тогава това беше период в който не се хранех със седмици. Свалих много килограми, но с помощта на моите родители се оправих. Започнах отново работа. Така е и до ден днешен. Имам вече и собствен апартамент. Не е много близо до нашите, но пак се виждаме в месеца веднъж. Моят Лий ще остане един за цял живот. Той е моята не изживяна любов. И никога няма да го забравя, всеки ден мисля за него. Той ще живее винаги в моето сърце.
Е това беше моята история.. просто исках да я споделя

Тази история е много тъжна и съм сигурна че някъде стои пияницата причинила загубата на памета.Тя не моя история, но не се сдържах да не я споделя.