VBOX7

наши думи са трудни. Думи с душа.Чисти и горди.Смирени и непокорни - те са ни следвали. Родени и поведени с Любов.
Но идваше свършека...
Душите знаеха това. Всяка минута беше пълна и празна с теб. Затворих очи. И видях... зелена ливада осеяна с маргаритки. Заключих се в онази тишина, която осмисля всичко. После седнах на поляната. Беше приказно. Мигът беше само за теб. Изконно мое и чудно място – част от истинската същност на душата ми. Коленичих. Пръстите ми галеха тревата. Ето те, седнал до мен. Оглеждах се в очите ти. Щяхме да мълчим заедно. Да ни обгръща Божествена усмивка. Онази, която ни съпровожда от началото ни.
И тогава разбрах... Сякаш някой застреля в гръб усмивката ми. Все нещо се случваше в твоя свят. Нещо, което те отнасяше в друга посока.
Събуждах се с усещането, че росата е целунала дланта на утрото, което ще те доведе при мен. Седях в тревата, късах маргаритите, мачках ги с болката, с която исках да смачкам сърцето си. Сълзите ми се сливаха с росата и... ставаха слънце.
Въпроси валяха... Като тежък спомен се връщаха. Нищото поглъщаше волната ми душа и я превръщаше в искри, които те пареха.
Видях последният пристан на тъгата. Там бяха струпани всички простички неща, от които се прави живота.
Исках да ти благодаря, че сподели себе си с мен... Прогледнах за Нещо важно! После отключих стаения гняв... Имам още малко стъпки... Душата ми е пълноценна, въпреки вероятността пулсациите от битки и копнежи да я убият.
Не търся вече Логиката в Нещата – продължавам да Чувствам! Приех, че понякога Повелите на Съдбата са по-силни от Мистериите на Сърцето.
“Нещата мълчат различно! Проговорят ли казват едно и също!” – казваше ми един приятел някога... А аз все опонирах: Нещата говорят различно на различните хора! Мълчанието ни кара да Чувстваме еднакво!
Когато отворих очи, поляната беше потънала в мрак. Небето усмихваше себе си с безкрайни нанизи от бляскави звезди.Нещата имат значение само ако са истина. Аз вървя към теб, през себе си и света защото следвам сърцето си. Не мога да не го следвам.Ти му даде Силата и Смирението. Даде му Любовта, а не любов. Бог е в мен. Усещам го в Светлината ти. Ти си моят Храм.
Взирах се в мрака. Молех се. Камбанно биеше сърцето ми. А после всичко утихна и потънах в дълбоката, нирванна празнота. Гледах небето. Жива ли бях, щом наоколо ми бяха останали само звездите в това небе и нащърбената усмивка на тази самотна луна?
Спомням си първата ти крачка към мен. И не можех да не пия от сълзите ти. Те бяха жив огън. Тогава чух как изворът ражда, когато изпиеш капката, която прави водата, когато докосваш отвътре и чувстваш, че си жив. Ще те помня заради смисъла на тази дума, която носи нашите 300 г Съдба и която ти откърти като отломък от мига на Откровението ми – Любов... Изгубения Ключ към Единствената ми сянка в тоя свят е в твоята ръка. Моята ръка пази спомени…
Искам те в живота си с всяко вдишване, но само Вятърът ще гони, след като отмина, прахта от Мечтите ми.




Живеят само влюбените, останалите просто съществуват.