VBOX7

на националните купи и два пъти в турнира за Купата на УЕФА). Левски е единственият отбор, който през всички 89 завършили футболни шампионата, е играл или в 1-ва Софийска футболна дивизия, или в Националната „А“ група, както и единственият български тим, който има положителна статистика срещу всички останали съществуващи в момента футболни клубове в България. Левски е първият и единственият досега български отбор, участвал в групите на Европейската шампионска лига.История
Създаване (1914-1919)

Софийски спортен футболен клуб Левски е основан през 1914 г. от група от тридесетина младежи, гимназисти от II мъжка гимназия, които ритали топка в местността "Могилката" (днес градинката пред 22-ро училище до НДК). По предложение на един от основателите - Борис Василев (Боркиша) - клубът е кръстен на Апостола на българската свобода - Васил Левски. По този начин през следобеда на 24 май 1914 г., в София Левски се превръща в шести софийски тим след: „Любен Каравелов” (3 октомври 1912 г., от 19 септември 1920 "Спортклуб", от 25 октомври 1944 "Септември"), „Атлетик” (5 март 1913 г., от 4 ноември 1923 "АС-23"), „Славия” (10 април 1913 г.), „Футбол клуб” (известен като ФК-13 – 6 октомври 1913 г., от 3 октомври 1944 "Спартак") и „Раковски” (октомври 1913 г., от 3 октомври 1944 обединен с ФК-13 под името "Спартак").[1] Официално клубът е регистриран на 24 май 1914 г. За негов председател е избран Владимир Григориев, който заема поста до 1919 г.[2]

През лятото на 1914 г. на игрище „Славия“ се провежда и първият официален мач на отбора срещу ФК`13, загубен с 0:2. Следващият документиран мач на Левски, дал начало и на т.нар. Най-старо столично дерби с отбора на Славия, е изигран на 1 април 1915 г. и завършва отново със загуба - 0:1. В този период футболът не е популярен спорт в България и затова няма много информация за други играни мачове на Левски. Следват и годините на Първата световна война и мобилизацията на младите мъже в България. С краят на войната се променя отношението на цялата общественост към спорта, като дори самата държава почва да обръща повече внимание на тази дейност. Приема се и закон за регистрация на спортните дружества и така под номер 744 на 23 май 1919г официално е регистриран уставът на СК "Левски".[3]
Столичното първенство, Купа Улпия Сердика, Държавно първенство (1919-1933)

През лятото на 1921 г. е основана първата футболна лига в България - Първенството на София, администрирано от Софийска Спортна Лига (ССЛ). "Левски" е съучредител на лигата и за първи път тогава облича сините фланелки с бели гащета. Отборите в лигата са 10 (ала един от тях "България" не изиграва нито един мач и записва 9 служебни загуби). Първият шампионатен мач на "Левски" е на 18.09.1921 срещу "Атлетик" (София). Победа с 3:1. Първото софийско първенство завършва със скандал и оттеглянето на 4 от отборите, тези на: "Левски", ФК-13, ОСК "Слава" и "Победа", заради тенденциозно съдийство в поредица от мачове, ръководени главно от играчи на "Славия" и "Атлетик". През 1922-1923 заради този скандал отборите на оттеглилите се отбори, а и "Жаботински" сформират нов Софийски спортен съюз (ССС), като "Левски" печели всичките си мачове в него и става първенец. В другата лига (ССЛ) победители са "белите" от "Славия". През септември 1923 двете организации стисват ръце и определят един общ първенец на София в мач между победителите в ССЛ и ССС. Първенците "Левски" и "Славия" се сблъскват на 23.09.1923, а "Левски" побеждава драматично с 3:2. "Левски" става първият първенец на обединените организации.[4] "Левски" печели надпреварата и през 1924, 1925, 1929 и 1933. Първенецът на София получава правото да играе в турнира за Държавното първенство по футбол. Изявени играчи от този период са вратаря Петър Димитров - Вертер, Цветан Генев–Генерала, , който е основен голмайстор на отбора, Александър Христов - Шкубата, братята Никола и Димитър Мутафчиеви. Футболистите на Левски са гръбнакът на националния отбор още при основаването му през 1924 г. Австрийският треньор Леополд Нич включва 9 играчи на сините в първия международен мач, загубен от Австрия с 0:6. На олимпийските игри в Париж през 1924 г. Левски е представен от 9 играчи при загубата с 0:1 от Ирландия.

Левски изиграва първият си международен мач на 1 юли 1923 срещу румънския "Триколорул" от Букорещ. Хиляди зрители сядат на земята до самата странична линия,за да наблюдават мача и синята победа над именития си съперник с 1:0. На 17 октомври 1923 "Левски" връща визитата и побеждава и в Букурещ с 4:2.Посрещането на тима в столицата е толкова тържествено,че от гарата до паметника на Апостола има факелно шествие.А пред клубната канцелария е поставена първата купа, получавана от български футболисти.

Първото издание на Държавното първенство по футбол е проведено през 1924 г. Левски, като отбор-спечелил титлата в първенството на София, представлява града в първото издание, което обаче не завършва. Полуфиналният сблъсък между отборите на Левски и Владислав (Варна) игран в София завършва 0:0, като мачът е игран без допълнително време поради настъпилата тъмнина. Владислав (Варна) отказва да преиграе срещата на следващия ден отново в София, а настоява преиграването да се състои във Варна. БНСФ определя нова дата за преиграване отново в София. Впоследствие променя решението си и дава възможност мачът да се състои във Варна, но само ако Владислав (Варна) и Северобългарската спортна федерация покрият разходите за това. В крайна сметка не се постига окончателно споразумение и втората полуфинална среща не е проведена. Държавен първенец за тази година не е излъчен. Утешението за Левски е, че през тази година клубът се сдобива и с химн, композиран от Христо Маников по текст на Димитър Симидов.


През 1925г "Левски" се изправя отново срещу Владислав (Варна), ала този път на финала на първенството. Мачът се играе на 30 август в София, а Левски губи с 0:2, като пропуска възможността да се окичи със званието Първи шампион на България.

Левски отново достига до финал на Държавното първенство по футбол на 3 октомври 1929 г. Там Левски играе срещу пловдивския първенец Ботев. Финалът пак е изгубен, този път с 0:1. Утеха е това, че отборът изиграва първите си международни мачове през 1929 г., губейки с 0:1 от Галиполи (Истанбул) и печелейки с 6:0 срещу Кубан (Истанбул).

Левски участва на пет турнира за купата Улпия Сердика. Първият се организира през есента на 1926 г. Без изненада на финал се класират фаворитите Левски и Славия. Мачът се играе на 3 октомври на игрище “Юнак”. През първата част "Славия" играе по-добре и повежда, ала след тотален обрат и два гола за "сините" Левски става първият носител на купата. Лятото на 1927 г. носи началото на втория турнир, той обаче се проточва изключително дълго чак до пролетта на 1928 г. Безпроблемно до края стигат миналогодишните финалисти - "Левски" и "Славия". За разочарование на привържениците мач не се играе поради протест на "Левски" за използване на нередовен състезател в състава на "Славия". Става дума за вратаря на Сердика Н.Спиров, който няма състезателни права при “белите”. Софийската спортна федерация не уважава този протест с мотива, че “турнирът не е официално състезание”. Оправдание като това е абсурдно тъй като турнирът е под егидата именно на ССФ, като никой друг клуб не използва състезатели без редовни права. Казусът не е разрешен, финал няма, няма и победител. През 1930г финалът поднася изненада - финалисти са отборите на ФК-13 (победили Славия) и отново "Левски". "Сините" печелят и този трети турнир с 2:0. Четвъртият турнир през 1931г отново среща на финал, в мач игран на 4 август на игрище “Славия”, старите съперници от "Славия" и "Левски". "Сините" побеждават убедително с 4:1 и печелят за трети път купата. Успехът на Левски поражда нов спор със Софийска спортна организация (ССО). Регламента на турнира гласи, че клуб, спечелил три пъти по ред купата, я получава за постоянно. С мотив, че през 1928 г. не се е играл финал, ССО решава, че Левски не изпълнява това условие и отказва да му даде купата за постоянно. 1932 г. и петият турнир отново среща "бели" и "сини" на финал. Левски се стремят към нова победа, която би била трета поредна или общо четвърта, а това би им осигурило окончателно притежание на трофея. “Белите” пък от своя страна горестно желаят да победят, тъй като вече пет години купата им убягва. Този път организацията от страна на ССО е по-стегната и всички мачове се изиграват в течение само на месец май. Левски отново побеждава, този път с 1:0. При награждаването ССО обявява, че през 1933 г. Левски следва да върне купата за новия турнир, тъй като е решила тя завинаги ще е преходна. Тази неприятна изненада е посрещната подобаващо от ръководството на Левски, като председателят на клуба д-р П. Стоянович връща Купата в началото на 1933 г. в ССО и заявява, че в знак на протест срещу нарушаване на първоначално приетия регламент Левски повече няма да играе в тази надпревара.[5]
Първите отличия (1933-1944)

В България отборът на Левски се доказва като един от най-добрите родни отбори. За съжаление на тима, който показва голяма класа в София, то той не успява да се наложи на национално ниво. За деветте години от съществуването си Левски играе само на три от първенствата на България. Първото първенство не завършва, а на други две от тях е финалист. Всичко това се променя през 1933 г. Левски печели надпреварата за София и получава правото да се съревновава с най-добрите отбори от страната. На 1/4 финал се изправя срещу Борислав (Кюстендил) и го разгромява с 9:1, на 1/2 финал е отстранен Ботев (Ямбол) с 4:2, а на финала на държавното първенство сините побеждават варненския Шипченски сокол с 3:1. Мачът се играе в София на 3 октомври 1933 г. Головете за успеха отбелязват Коста Жеков, Асен Панчев и Асен Пешев[6].

Следват няколко сезона, в които Левски не успява да се пребори в софийската лига, ала в този период отборът добива голяма популярност. Играчи на Левски са гръбнакът и на националния отбор на България, а звезда на българския футбол е нападателят Асен Пешев[7]. С огромен принос са също Асен Панчев – Панчето, Борислав Габровски, Михаил Лозанов – Танка, Константин Ефремов – Жабчо. Те подпомагат спечелването на Балканската купа от националите през 1932 г. През 1936г отборът провежда международно турне, посещавайки за приятелски мачове Германия, Полша и Балтийските страни.

Все пак сините отново стават шампиони през 1937 г., побеждавайки на финала Левски (Русе) с 1:1 и 3:0[7]. . По пътя към успеха са отстранени Левски (Дупница) със 7:1 и Ботев (Пловдив) с 1:0.

Следващата година Държавното първенство преминава под формата на Национална дивизия, като просъществува в тази форма само три сезона: 1938, 1939, 1940. Първите две първенства са отчайващи за Левски, завършил веднъж на седма и веднъж на шеста позиция. През 1940г Левски показва истинското си лице - добрата и резултатна игра, ала в края на шампионата остава на точка от шампионите от ЖСК (София).

1941г е най-слабото класиране на Левски в първенството на София, като отборът завършва на четвърта позиция след тимовете на: ФК`13 (София), Славия (София) и ЖСК (София), като от тази година първите три отбора участват в надпреварата за Държавното първенство.

През 1942 г. Държавното първенство вече е в турнирен формат, а в пределите на Родината се връщат Вардарска и Егейска Македония и Беломорска Тракия, а отборът на Левски печели третата си шампионска титла, побеждавайки на финала на Държавното първенство Македония (Скопие) с 2:0 и 1:0 с голове на Божин Ласков[8]. "Сините" достигат финала след отстраняване на: Ботев (Пловдив) и Атлетик (Дупница) с 5:2, на полуфинал е победен Тича (Варна) с 4:0 и 2:0. Същата година Левски завоюва и първия си дубъл, ставайки носител и на Царската купа (за която се провежда самостоятелен турнир от 1938 г.) след служебна победа на финала над Спортклуб (Пловдив) с 3:0, като в 80 минута при резултат 1:3 футболистите на Спортклуб (Пловдив), недоволни от съдийско решение, напускат терена и губят служебно.[9]. На полуфинал е отстранен СП (Плевен) след 3:3 и преиграване 2:1, а на 1/4 финал Левски разгромява България (Хасково) с 6:0.

1943г носи поредната титла в Първенството на София, ала изненадващо в турнирът за Държавното първенство Левски е отстранен от един от подгласниците си във финален двубой, а именно две загуби с по 1:0 от "Славия". До финалът са отстранение: Атлетик (Дупница) с 2:1 и 4:1 и ЖСК (София) след 2:2 и 2:1.

В Първенството на София през 1944г Левски завършва на трето място. В Държавното първенство Левски отстранява Славия с 4:3 и 1:0 и Виктория 23 (Видин) с 9:2 и служебно 3:0. Изтеглен е жребият за четвъртфиналите, в които Левски трябва да срещне Шипченски сокол (Варна), ала мачове не са играни поради политическата обстановка в страната по време на събитията около 9 септември 1944 година. Първенството е прекратено и държавен първенец за 1944 година не е излъчен.
Краят на войната (1945-1949)

Изненадващо Втората световна война и Деветосептемврийският преврат не оказват влияние върху доминантната позиция на Левски в българския футбол като дори я засилват. Обединението с Пощенски Спортен Клуб и преминаването на отбора под шапката на Министерството на Пощите му осигуряват и по-голяма финансова стабилност. През тези години основен конкурент на Левски е тимът на Локомотив (София), един от най-класните клубове през 40те, които печелят титлата през 1940 и 1945 (През 1945 Левски отпада на 1/8 финала срещу Спортист (София), който по-късно ще загуби финалът срещу железничарския отбор), а през 1946 и 1947 са финалисти именно срещу Левски. Сините печелят титлата и купата на страната през 1946, 1947 и 1949 (през тези години печели и Купата на Съветската армия, като по този начин става първият отбор, който я печели три пъти), а през 1948 са финалисти. Въпреки големите промени и реорганизацията на футбола в България - преструктурирането на Държавното първенство първо в Републиканско първенство, след това в „А“ футболна група и на Царската купа в Купа на Съветската армия 40те години на века се оказват едни от най-успешните за тима. Известните играчи през този период са: Димитър Дойчинов, Арсен Димитров – Ацко, Божин Ласков – Попето, Борислав Цветков – Жук, Любомир Алдев, Любомир Хранов – Мистри, Атанас Динев – Насо.
Годините на зараждащото се съперничество (1950-1963)

В началото на сезон 1949/1950 по нищо не личи, че започва най-тежкото десетилетие в историята на "синия" клуб. Левски бързо повежда в класирането след два изиграни кръга и тогава изненадващо първенството е спряно. На 27 август 1949 г. Централният комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) взема решение за реорганизация на физкултурното движение у нас по съветски модел. На 27 септември 1949 г. Върховният комитет за физкултура и спорт (ВКФС) предприема конкретни действия за нейното прилагане. По подобие на структурата в Съюза на съветските социалистически републики (СССР) и в Народна република България (НРБ) се образуват Доброволни спортни организации на ведомствен принцип към съответните отраслови профсъюзи:

ДСО Академик - на преподавателите и студентите във висшите и полувисшите учебни заведения, както и на работещите в областта на науката.

ДСО Динамо - на служителите и работниците в системата на пощите, съобщенията, леката и хранително-вкусова промишленост.

ДСО Енергия (преименувана през октомври с. г. на ДСО Торпедо) - на служителите и работниците в системата на транспорта, тежката промишленост, електрификацията и минното дело.

ДСО Спартак - на служещите в системата на Министерството на вътрешните работи (МВР).

ДСО Строител - на работещите в областта на строителството, здравеопазването, земеделието, горската и дърводобивна промишленост, както на военнослужещите в Трудовата повинност.

ДСО Червено знаме - на работещите в областта на местната администрация, търговията, културно-просветните учреждения, банковото и застрахователно дело.

Продължават да съществуват и спортни клубове на военнослужещите в Българската народна армия (БНА).

Взето е решение новият шампионат да се провежда, както в СССР, по системата "пролет-есен" и да започне през месец март следващата година. През есента на 1949 г. са уредени квалификационни турнири за определяне състава на "А" РФГ, в която се играе по системата пролет-есен. Левски печели квалификационния турник, а основния му съперник ДНВ не успява да се класира за новоучредената "А" РФГ. В краят на 1949 г. с решение на Българската комунистическа партия, отборът е закрит, а после преименуван на ДСО Динамо (спортна организация на служителите и работниците в системата на пощите, съобщенията, леката и хранително-вкусова промишленост) по съветски образец. Освен всичко това на отборът е наложено да заиграе с жълто-червени екипи. В контраст на непопулярността на това решение петдесетте години на XX век започват с нова седма титла за Левски, спечелена през 1950 г. За съжаление, доброто начало се оказва илюзорно и петдесетте и ранните шестдесет години на века са най-злощастните за отбора, в които той три пъти завършва на пето място: 1952, 1954 и 1955, а през 1963 достига дъното с шеста позиция в края на първенството.

Глътка въздух се оказва спечелената през 1953 г. титла, след която настъпва „сух“ период без шампионски успехи за отбора, който продължава повече от десетилетие. През тези години в българското първенство доминира създаденият през 1948 г. отбор на Българската армия ЦДНА, който печели 9 поредни титли. Интересен факт е, че Левски печели титлата от 1953 не без доза късмет: най-добрите играчи на ЦДНА, Строител (София) и Спартак (София) са привикани в новосформиран националния отбор, като по този начин синия тим ще завърши с точка преднина пред опонента си, а другите отборите на Строител и Спартак ще се окажат едни от изпадащите. С този си успех Левски къса една верига от 12 поредни титли на "армейците": от 1951, 1952 и от 1954, 1955, 1956, 1957, 1958, 1959, 1960, 1961, 1962.

Тези години са и едни от най-тежките, защото игрище "Левски" бива национализирано от държавата, с цел на негово място да бъде изграден национален стадион. Състоянието се влошава, тъй като от отбора се сблъскват и с много проблеми, свързани с т.нар. спортно райониране, заради което са принудени да сменят често местата, на които тренират и провеждат мачовете си, като често играят на игрища почти без публика, поради липса на зрителски трибуни. Въпреки че през 1957 г. името на отбора е сменено отново на Левски в следствие на започналата десталинизация в България, отборът продължава да търси своя образ отпреди войната.

Знакови играчи за епохата са: Васил Спасов – Валяка, Димитър Дойчинов, Иван Димчев - Бачин, Тодор Такев - Тоце, Арсен Димитров - Ацко, Амедео Клева. Към краят на 50те се включват талантливите: Стефан Абаджиев – Теко, Христо Илиев - Патрата, Иван Дервентски, Димитър Йорданов – Кукуша, Александър Костов, Георги Соколов – Соколето.
Левски и неговото "Атомно" нападение (1963-1968)

След няколко спечелени купи на Съветската армия (1956, 1957 и 1959 г.) отборът възвръща поизгубения си блясък. През 1963 г. официално е открит новият стадион „Левски“ в столичния район Подуяне, като по този начин Левски най-накрая открива свой дом, а скитническите години завършват. През шейсетте години изгряват звездите на няколко легендарни за отбора футболисти - Георги Аспарухов, Георги Соколов, Бисер Михайлов, Кирил Ивков, Иван Вуцов и Александър Костов. С тяхна помощ отборът с треньор чехословашкия специалист Рудолф Витлачил става шампион след дванадесетгодишно прекъсване през 1965 г.[10]

През есента на същата година е и дебюта на отбора в европейските клубни турнири - на 12 септември 1965 г. Левски губи първия си мач срещу шведския Юргорден с 1:2, но по-късно го отстранява след победа в реванша в София с 6:0 на 3 октомври 1965 г. Паметни мачове следващия кръг на турнира за Купата на европейските шампиони са сблъсъците с португалския Бенфика Лисабон, воден от Еузебио, в които Левски е отстранен след 2:2 и 2:3[11].

До края на десетилетието сините успяват за завоюват още една шампионска титла (през 1968 г.) и една купа на страната (през 1967 г.), след която отборът е отстранен от италианския Милан в турнира за Купата на носителите на купи след силна игра и 1:1 в София и загуба с 1:5 в Милано.

Шейсетте години на века може и да не са най-успешните за Левски, НО именно това десетилетие ще се запамети в съзнанието на "сините" запалянковци. Тимът ще събере в атаката си нападатели като: Димитър Йорданов (Кукуша), Александър Димитров Костов, Христо Илиев (Патрата), Георги Апостолов Соколов (Соколето), Цветан Веселинов (Меци) и, разбира се - легендата на клуба Георги Аспарухов (Гунди), които ще бъдат запомнени като "Атомното нападение", като това е една от най-добрите селекции на нападатели в отбора. В тези години се заражда и голямото съперничество между отбора на Левски и този на ЦСКА. Мачовете между двата противника винаги са много напрегнати и ожесточени, поради което са наречени Вечното дерби на българския футбол. На 17 ноември 1968 г., в година, в която "червените" са върху крилете успеха, "сините" отбелязват една от най-големите победи над съперника си, разгромявайки го със 7:2, мач, който ще се окаже и последен за голяма част от футболистите на този отбор.
Левски-Спартак (1969-1985)

В края на шейсетте години на XX век идва нова вълна на реформи в българския футбол, част от които са масовите обединения на клубове. Така на 22 януари 1969 г. Левски е обединен с отбора на Спартак (София) и Спортист (София) под покровителството на Министерството на вътрешните работи. Името на отбора отново е сменено - този път на Левски-Спартак. Това е обратна точка в цялата история на клуба. Попадайки под шапката на МВР синият тим ще спечели изключителни облаги от това че се превръща в спортна секция (ведомствен отбор) на народната милиция, ала впоследствие ще изгуби народната си обич и престиж като се покрие с прозвището на "втори отбор на комунистическата власт".

През 1970 г. отборът печели поредния си дубъл, триумфирайки в шампионата и в турнира за Купата на Съветската армия. Успехите на отбора обаче са помрачени от трагедията със смъртта на Георги Аспарухов и Никола Котков, които загиват в автомобилна катастрофа на 30 юни 1971 г.

Дълбока спортно-техническа промяна за клуба е тази, че ако през досегашното му съществуване е разчитал на собствените си възпитаници от ДЮШ, то през седемдесетте години на двадесетия век в отбора навлизат много футболисти продукт на други школи: от Спартак (София) (някои от които се превръщат в легенди на клуба): първо Стефан Аладжов, осемнадесет годишният Павел Панов (всъщност юноша на Септември (София), който е изиграл само един сезон за Спартак (София)), а още: Добромир Жечев - Бобата, Милко Гайдарски - Пилето, Васил Митков - Шопа, Людмил Горанов, Михаил Гьонин, Георги Цветков - Цупето, Иван Стоянов - Типеца, юношите на Марек Кирил Миланов, Спартак (Плевен) Пламен Николов и Тодор Барзов, на Черноморец (Бургас) Руси Гочев, на Ком (Годеч) Стефан Павлов, а от юношите на самия отбор ще се запомнят едва: Войн Войнов, Георги Тодоров, Цветан Веселинов. Тези играчи извоюват титлите през 1974, 1977 и 1979 г. и купата на България през 1971, 1976, 1977 и 1979 г. В европейските клубни турнири отборът достига до четвъртфинали за Купата на носителите на купи през 1970 и 1977 г. и за Купата на УЕФА през 1976 г. През тези кампании Левски побеждава отбори като Аякс Амстердам, Барселона, МСВ Дуисбург и Атлетико Мадрид[12].
Витоша - таланти, скандали, професионален футбол (1985-1990)

В началото на осемдесетте години от детско-юношеската школа на клуба излиза поредната генерация млади звезди, постигнали успехи не само в клуба, но и с националния отбор, като Петър Курдов, Емил Спасов, Михаил Вълчев, Емил Велев, Наско Сираков, Николай Илиев, Борислав Михайлов и Божидар Искренов. През 1984 г. Левски успява да спечели безпрецедентен требъл, спечелвайки първенството, купата на Съветската армия и новосъздадената Купа на НРБ в един сезон. Освен това отборът триумфира като шампион и през 1985 и 1988 г., печели купата на Съветската армия през 1982, 1987 и 1988 г. и Купата на НРБ през 1986 г. В Европа сините достигат четвъртфинал за Купата на носителите на купи през 1987 г., а преди това две поредни години отстраняват германския ФФБ Щутгарт.

Десетилетието е помрачено от финала за купата на България, игран на 19 юни 1985 г. След много грубости и сблъсъци между футболисти на двата отбора Централният комитет на БКП взима решение за разформироването на двата отбора. Месец по-късно отборите са възстановени, но с нови имена. Левски-Спартак е преименуван на Витоша.

След промените от 10 ноември 1989 г. отборът връща името си Левски-Спартак. Но само за два месеца. На 30 януари 1990 г. сините отново връщат оригиналното си име след 21 години.
Върхове и разочарования (1990-1999)

Първите години след промените в България са изключително тежки. Отборът е в тежка финансова и управленческа криза, не може да играе и на собствения си стадион, регистрира четвърто място през 1990 и шесто през 1991. Въпреки слабото начало годините след промените ще бъдат запомнени с изграждането на един от най-силните отбори на Левски в историята. Това става докато президент на клуба е Томас Лафчис. Под ръководството на треньорите Иван Вутов и по-късно на Георги Василев сините печелят за първи път три поредни титли (1993, 1994 и 1995 г.) и три купи на страната (1991, 1992 и 1994 г.). На крачка са от влизане в групите на новосъздадената Шампионска лига, отстранявайки шотландския Глазгоу Рейнджърс с 2:3 и 2:1, но отстъпвайки на германския Вердер Бремен с 2:2 и 0:1[13]. За тоталната хегемнония на отбора в първенството говорят и реализираните разгромни победи срещу преките конкуренти за титлата (7:1 срещу ЦСКА и 8:0 срещу Локомотив (София) и 6:1 срещу Ботев (Пловдив) през сезон 1994/95[14]).

В тези години футболистите на Левски са и с големи заслуги в националния отбор, завършил на четвърто място на Световното първенство през 1994 г. Сред тях са Пламен Николов, Цанко Цветанов, Петър Хубчев, Златко Янков, Даниел Боримиров и Наско Сираков.

След големите успехи и трансферите на звездите на отбора в чужбина следва период на спад и разочарования. Четири поредни сезона Левски не успява да се пребори за шампионската титла. Освен това четири поредни години отборът се представя изключително слабо и в участията си в Европейските клубни турнири, допускайки загуби от отбори като Айндрахт (Аалст), Олимпия (Любляна) и то на два пъти, Слован (Братислава) и ФК Копенхаген (Копенхаген), като успява да отстрани единствено Динамо (Букурещ) и Локомотив-96 (Витебск). Единственият успех в този период е спечелването на купата на България през 1998 г. след убедителна победа с 5:0 над ЦСКА.
Новият век (2000-2010)

Възраждането на отбора се случва през 1999 г. Първо, през пролетта е завършен ремонтът на клубния стадион „Георги Аспарухов“ и отборът се завръща на него след като седем години играе на Националния стадион. През лятото начело на отбора застава сръбският треньор Люпко Петрович, който се заема с изграждането на нов силен отбор. С играчи като Георги Иванов - Гонзо, Александър Александров, Предраг Пажин, Димитър Иванков, Илиян Стоянов и Саша Симонович успехите не закъсняват. В началото на XXI век отборът печели нови три титли поред (2000, 2001 и 2002 г.), както и три купи (2000, 2002 и 2003 г.) От участията на Левски в европейските клубни турнири в този период ще се запомнят с отстраняването на Хайдук (Сплит) и сблъсъците с Ювентус, Бешикташ (Истанбул), Галатасарай, Челси (Лондон), Динамо (Киев), отстраняването на Славия (Прага) и отпадането от Ливърпул. Ще запомним и много неприятните отпадания от не по-класните Щурм (Грац) и Беверен (Беверен). В първенството също следва нов спад в играта, като отборът три поредни години (2003, 2004, 2005) завършва на второ място. Макар че не съумява да спечели титлата през сезон 2004/2005 новият треньор - бивш капитан на отбора - Станимир Стоилов е твърдо решен да изгради един силен и класен роден отбор. Амбициозният млад мениджър успява в задачата си и донася за тима титлите през 2006 и особено през 2007, когото сините доминират в първенството. За съжаление следващия сезон е провал и Стоилов е уволнен. През 2009г друг бивш играч на сините - Емил Велев - донася за сега последната 26-та титла на Левски. Първото десетилетие на века се оказва най-успешното за Левски, който печели цели шест титли (2000, 2001, 2002, 2006, 2007, 2009), а в други четири сезона се окичва със среброто (2003, 2004, 2005, 2008) и само през 2010 завършва на трето място. Пет пъти пък е носител на Националната купа: (2000, 2002, 2003, 2005, 2007), печели и три Суперкупи на страната (2005, 2007, 2009), като веднъж е и финалист (2006), постига и три Дубъла за десетилетието (2000, 2002, 2007).
В търсене на признание в Европа (2004-)
През лятото на 2004 г. за треньор на Левски е назначен бившият футболист на отбора Станимир Стоилов. Той, заедно с ръководството на отбора, си поставят за цел да изградят отбор, който да може да се противопоставя на силните европейски отбори. Използвайки някои утвърдени вече в отбора играчи като Даниел Боримиров, Елин Топузаков, Димитър Телкийски и Христо Йовов, заедно с млади играчи като Валери Домовчийски, Станислав Ангелов и Ричард Еромоигбе, Стоилов бързо изгражда нов силен отбор. Левски печели купата на България през 2005 г., но най-големите успехи на отбора идват през следващия сезон. Тогава Левски достига до четвъртфинал за Купата на УЕФА, изигравайки рекордните за български отбор 14 мача в един сезон, и побеждава отборите на Оксер, Динамо (Букурещ), Олимпик Марсилия и Удинезе. Същата година отборът извоюва и шампионската титла на страната.

През сезон 2006/07 Левски става първият български отбор, класирал се в групите на Шампионската лига, отстранявайки преди това италианския Киево Верона. И въпреки че отпадат от турнира, сините изиграват паметни мачове с Барселона, Челси и Вердер (Бремен).

Следващите два сезона в Шампионската лига са изключително трагични: През 2008 във втория предварителен кръг Левски губи с 0:1 и двата мача срещу финландския Тампере Юнайтед (Тампере), през сезон 2009 в трети предварителен кръг Левски е отстранен от беларуския БАТЕ (Борисов) след 0:1 в София и 1:1 като гост, в ЛЕ Левски губи от словашкия Жилина (Жилина) след 1:1 и отново домакинска загуба 0:1. През следващият сезон Левски отново се проваля в опита си за влизане в групите на Шампионската лига след загуба на плейофите от унгарския Дебрецен (Дебрецен) след загуби 1:2 и 0:2. След това играе в ЛЕ, където претърпява пет загуби и постига една победа в Рим над Лацио (Рим).спехи
Отличия

За индивидуалните отличия, печелени от футболисти на клуба, вижте Футболисти на ПФК Левски (София)

В своята история Левски е спечелил 73 клубни купи и 48 пъти се е класирал на второ място:

Национално първенство

Шампион на България (26 пъти): 1933, 1937, 1942, 1946, 1947, 1949, 1950, 1953, 1965, 1968, 1970, 1974, 1977, 1979, 1984, 1985, 1988, 1993, 1994, 1995, 2000, 2001, 2002, 2006, 2007, 2009

Второ място (30 пъти): 1925, 1929, 1940, 1943, 1948, 1956, 1958, 1960, 1961, 1964, 1966, 1969, 1971, 1972, 1975, 1976, 1981, 1982, 1983, 1987, 1989, 1992, 1996, 1998, 1999, 2003, 2004, 2005, 2008, 2011

Трето място (9 пъти): 1924, 1951, 1957, 1959, 1962, 1967, 1978, 1980, 2010

Четвърто място (5 пъти): 1973, 1990, 1997

Пето място (4 пъти): 1952, 1954, 1955, 1986

Шесто място (3 пъти): 1939, 1963, 1991

Седмо място (1 път): 1938, ЧетвъртФинал (1 път): 1945

Национална купа

Носител (25 пъти): 1942, 1946, 1947, 1949, 1950, 1956, 1957, 1959, 1967, 1970, 1971, 1976, 1977, 1979, 1984, 1986, 1991, 1992, 1994, 1998, 2000, 2002, 2003, 2005, 2007

Финалист (9 пъти): 1953, 1965, 1969, 1974, 1985, 1987, 1988, 1996, 1997

Полуфиналист (11 пъти): 1951, 1958, 1963, 1964, 1968, 1972, 1973, 1981, 1983, 1989, 1993, 2001

Четвъртфиналист (8 пъти): 1952, 1961, 1962, 1966, 1975, 1978, 2003, 2011

Осминафиналист (7 пъти): 1954, 1960, 1980, 1995, 1998, 2005, 2010

Шестнайсетинафиналист (3 пъти): 1955, 2008, 2009

Дубъл

Златен дубъл (13 пъти): 1942, 1946, 1947, 1949, 1950, 1970, 1977, 1979, 1984, 1994, 2000, 2002, 2007

Суперкупа на България

Носител (3 пъти): 2005, 2007, 2009

Финалист (1 път): 2006

Първенство на София

Първо място (11 пъти): 1923, 1924, 1925, 1929, 1933, 1937, 1942, 1943, 1945, 1946, 1948

Второ място (7 пъти): 1922, 1926, 1927, 1928, 1931, 1932, 1947

Трето място (2 пъти): 1930, 1944

Четвърто място (1 път): 1941

Купа на Съветската армия (когато вече не е национална купа)

Носител (3 пъти): 1984, 1987, 1988

Купа Улпия Сердика

Носител (4 пъти): 1926, 1930, 1931, 1932

Финалист (1 път): 1928

Европейски клубни турнири

Купа на Носителите на Купи (1/4-финал - 3 пъти): 1970, 1977, 1987

Купа на УЕФА (1/4-финал - 2 пъти): 1976, 2006

Шампионска лига (класиране в групите - 1 път): 2007
Факти
Европейски клубни турнири

Основна статия: ПФК Левски (София) в Евротурнирите

Левски срещу Вердер Бремен, Шампионска лига 2006-07

Общо участията на Левски София в европейските клубни турнири са 42, в тях отборът е записал 164 мача (54 победи, 36 равенства, 74 загуби с голова разлика 236-236).
Левски е отстранявал клубове като Аякс, Щутгарт, Динамо (Киев), Боавища, Глазгоу Рейнджърс, Олимпиакос, Динамо (Букурещ), Дуисбург, Хайдук (Сплит), Брьонбю ИФ, Славия (Прага), Оксер, Удинезе, Киево, побеждавал е ФК Барселона, Атлетико Мадрид, Олимпик Марсилия, Динамо Букурещ, завършвал е наравно с Ювентус, Милан, Бенфика, Уотфорд, Вердер, Галатасарай, Бешикташ, Шалке 04.
Левски София е българският отбор, изиграл най-много европейски мачове в един сезон - 14 през сезон 2005/06
Левски София е българският отбор, постигал най-голяма победа и като домакин, и като гост в Европейските клубни турнири - срещу един и същи отбор - Рейпас (Финландия) (12:2 в София и 7:1 в Лахти)
Кирил Миланов държи два рекорда за резултатност в ЕКТ - най-много голове отбелязани от един футболист в един мач - 6, както и в два мача от един кръг на турнирите - 10 гола срещу Рейпас Лахти.

Национални турнири

Левски София е единственият български отбор, който през всички 86 завършили футболни шампионата е играл или в 1-ва Софийска футболна дивизия или в Националната А-група.
Единственият български тим, който има положителна статистика срещу всички останали съществуващи в момента футболни клубове в България (единствените отбори, срещу които Левски няма положителен баланс, са вече несъществуващите Владислав Варна, Шипка София, Завод 12 и равен баланс с отбора на Строител София).

Клубни рекорди

С най-много спечелени титли като футболисти на Левски (София) - по 6 са: Емил Спасов през 1974, 1977, 1979, 1984, 1985 и 1988 г., Наско Сираков през 1984, 1985, 1988, 1993, 1994 и 1995 г. и Георги Иванов (Гонзо) през 2000, 2001, 2002, 2006, 2007 и 2009 г.
Най-много голове за отбора в официални мачове е отбелязал Наско Сираков — 230.
Най-много голове за отбора в мачове за шампионата и купата е отбелязал отново Наско Сираков — съответно 165 и 32.
Стефан Аладжов е играчът с най-много официални мачове с Левски— 563.
Най-дълго президент е бил Томас Лафчис — 9 години (1991–1999).

Исторически резултати

Левски 6-3 ЦСКА (София), 15.07.1962, "А" ПФГ
Левски 7-2 ЦСКА (София), 17.11.1968, "А" ПФГ
Левски 2-1 Дуисбург, 05.11.1975, Купа на УЕФА
Левски 2-1 Аякс (5:3 след дузпи), 10.12.1975, Купа на УЕФА
Левски 5-4 Барселона, 17.03.1976, Купа на УЕФА
Левски 12-2 Рейпас Лахти, 16.09.1976, КНК (рекордна победа в евротурнирите)
Левски 2-0 Боавища, 03.11.1976, КЕШ
Левски 2-1 Атлетико Мадрид, 02.03.1977, КЕШ
Левски 1-0 Щутгарт, 28.09.1983, Купа на УЕФА
Левски 2-1 Рейнджърс, 29.09.1993, КЕШ
Левски 7-1 ЦСКА (София), 23.09.1994, "А" ПФГ
Левски 5-0 ЦСКА (София), 13.05.1998, Купа на България - финал
Левски 1-0 Оксер, 29.09.2005, Купа на УЕФА
Левски 1-0 Олимпик Марсилия, 01.12.2005, Купа на УЕФА
Левски 2-1 Удинезе, 16.03.2006, Купа на УЕФА
Левски 2-0 Киево, 09.08.2006, Шампионска лига
Левски 10-0 ПСФК Черноморец Бургас (София), 03.03.2007, "А" ПФГ (рекордна победа за Левски в "А" ПФГ)
СС Лацио 0-1 Левски, 17.12.2009, Лига Европа
Левски 1-0 Спортинг Лисабон, 16.12.2010, Лига Европа

Клубни символи
Имена и емблеми

Първата клубна емблема е изработена през 1922 г. по проект на Минчо Качулев. Тя представлява квадрат със син фон, в който е изписана стилизирано буквата „Л“. Вътрешното пространство на буквата е запълнено вертикално по равно в жълто и червено. По-късно в горните два ъгъла на квадрата са изписани буквите „С“ (спортен) и „К“ (клуб), над долната страна на квадрата е изписано „София“. Тази емблема е валидна за клуба до 1949 г., когато той е преименуван на Динамо.

В периода 1949-1956 г. емблемата на клуба е неправилен шестоъгълник, запълнен вертикално с червен, бял, син и жълт цвят и ръкописно изписана буква „Д“ с червена петолъчка над нея и надпис „София“ в подножието.

От 1957 до 1968 г. е въстановен първоначалният вариант на емблемата, но вместо буквите „С“ и „К“, са вписани „Ф“ (физкултурно) и „Д“ (дружество).

След обединението със Спартак (София) през 1969 г. емблемата на клуба вече е щит в бяло и синьо, с хоризонтална червена лента отгоре. В щита са вписани буквите „Л“ и „С“, абривиетура на новото име Левски-Спартак. Тази емблема клубът носи до 1985 г., когато е преименуван на Витоша. Новата емблема е във вид на стилизирана буква „В“ с вписана футболна топка в горната извивка на буквата, оцветена в синьо и бяло.