Кирил Христов: Спи, Спи, Скъпи Покойнико… Презентация за Алеко Константинов Пълният текст в: инфо

СПИ, СПИ, СКЪПИ ПОКОЙНИКО…

Отидох с един приятел да се разходя из града на мъртвите и да посетя някои мили покойници. Не знам защо, ние подирихме най-първо гробовете на двама самоубийци, после по една, може би не тъй странна асоциация, се отправихме към гроба на друг клетник, който имаше дързостта да се нарича „Щастливец”. Макар много пъти да съм посещавал неговия гроб, сега мене не ми се отдаде тъй лесно да го намеря. Ние дълго се лутахме от източната страна на черквата, и най- сетне моят приятел забележи, че имаме грешка и че Алеко е погребан от другата страна. Той отиде да дири, дето мислеше, че е, и да пита гробарите, които не могли да си спомнят за никакъв Алеко Константинов…

Но ето на няколко крачки и гробът на Алека. Върху кривнал кръст едва се четат няколко букви от тъй скъпото му име. Чувство на тежка обида изпълни душата ми. Гробът на най-обичания от интелигенцията български писател, автора на най-популярната българска книга, е на изгубване. Хлътнал, буренясал, някакви нечисти книги хвърлени там от случаен минувач и – странно съвпадение – едно смачкано газово тенеке, с което прислужниците на гробищата навярно поливат цветята по околните чорбаджийски гробове. Казвам, странно съвпадение, защото един от най- хубавите свои файлетони Алеко посветява на културната роля на газовото тенеке.

Седнах на гранитната ограда на Живкова гроб, до главата на Алека, дирейки разумно обяснение на това, що виждах пред себе си.

Петко Каравелов не трепереше над никой свой приятел така, както над Алека. Алеко беше скъпоценният камък на короната на партията му. От своя страна писателят отплати стократно тия чувства на държавника: знае се, че ако има в демократическата партия интелигентни хора, повечето от тях дойдоха при Каравелова от симпатии към Алека. Нему и прямо, и косвено дължи Малинов – този тип на тържествующата посредственост. Такев – самодоволният и лекомислен любител на цилиндъра – тоже дължи своята популярност, а може би и политическата си кариера на приятелството и особено на смъртта на Алека, за която най- много е виновен той. А Ляпчев – въпреки своята недостъпност за художествена мисъл – тъй раболепно се държеше пред Алека, комуто в дни на безизходност биваше храненик, че на наблюдателя ставаше тягостно. Нима тия хора, които властвуваха в България три години и които намираха време да се мяркат с една женска радост по лицата навред, дето предполагаха, че ще ги видят – нямаха време да си спомнят за своя Алеко, който и като мъртвец е повече от половината им партия? Или най- суетните от ония, които някога са били министри в България, смятат за суетност да се отбележи гробът на един мил и тъй заслужил за народа си човек? Или тия, които след шестмесечно министерствуване се оплакваха на вестникарите, че не им изнасяло да бъдат министри, понеже пръскали десет-петнадесетгодишните си икономии, и които искаха при все туй и след три години да останат на власт – тия хора не можаха да съберат помежду си по един-два лева, да изпълнят ако не дълг, поне едно елементарно благоприличие?

Няма приличие нито в живота на тоз народ, нито на гробищата му, дето покрай сградените с крадени пари скъпи паметнии на жалки политически еднокрили мухи се заличават гробовете на ония великани, които са единственото оправдание на съществуването на това полудиво племе.

Спи, спи, скъпи покойнико, ти който разсмя България така, както никой не бе я разсмивал, откак съществува на свят български народ! Ти заслужаваш поезията на тоя хлътнал, запустен, забравен гроб. Един банален паметник, додето бай Ганъо, и неговите деца, и неговите внуци са властни в България – би бил може би по- голямо кощунство. Нека бедният си отмъсти на твоя гроб за великата истина, която ти му каза в очите: че е простак, че е жестокосърдечен, че е умствено и морално тъп, че е мръсник.

Ти си твърде добър и ще му простиш за това. И ако би станал да си погледнеш в гроба, на устата ти би светнала същата блага усмивка, която озарява твоето дело. Моите устни и моят поглед не я познават. Ако би трябвало да напусна живота, аз бих хвърлил една псувня тъкмо от седем думи към моито съвременници и отишъл бих да си тегля куршума във Витошките пущинаци, в най- глухия дол – да завещая тялото си на дивите зверове.

Спи, спи, ти, който накара българина така да се смее над собствената си мизерия, както само безумецът се смее. Ти заслужаваш поезията на тоя буренясал, забравен гроб.

Кирил Христов